автор: sofia_air

Запалени стърнища.
Тишина.
Граблива птица хищно се снишава.
Пикира със изящна бързина.
След писъка – небето оглушава...
По храстите се кипри ален плод.
Учудваш се – за нощ, а вече зрели?
Измамно е. Животът им в заход
обагря всички листи във червено.
Стърнищата чернеят, но под тях,
под тях земята тайнствено зачева...
Към глухото небе се втурва грак,
подхлъзва се и ниското замеря.

А аз съм там – прашинка на ръба -
на вечното, което се повтаря.
Ухае ми на дим и на земя,
на стряха, топъл хляб и на вечеря.