автор: anaangelova

Ели стана както обикновено, около девет сутринта, прозя се и на пръсти отиде до кухнята да си направи кафе.
Останалите още спяха, по-големият и брат и малката и сестричка.Хапна от любимите кифрички, които нейната майка с такава охота правеше и поиска отново да се върне в леглото. Но сякаш нещо я задържа за миг и тя погледна през прозореца.И споменът нахлу като отминало събитие и сетивата и се изостриха до крайност.
...В онзи ден Ели нервно обикаляше стаите, бе сама, пуснала музика, поглеждаше оголените си бедра, плътните си устни и вече дългата и черна коса, и отново обиколи помещенията.
Решението не идваше. Тя отвори инстиктивно шкафа с чашите и намери шишето с уискито.Отсипа си отначало малко, а после-повече, и пиеше на големи глътки, сякаш жаждата не можеше да се утоли.А по-скоро усещането да забрави бе по-силно, но уискито взе превес над разума. Там, където няма любов съществува едно голямо:
„Наздраве!” и звън на счупено, който прорязва тишината и се слива с парчето блус за двама.
Не искаше да лъже, а най-напред залъгваше себе си и сълзите и разреждаха глътките от уискито, и падаха на дивана...
Срещата бе определена за следобед, на обичайното място. А сега и огледалото показваше колко разкривена бе Душата и, как играеше с чувствата си и от звъна на счупеното, тя разряза част от дланта си...Физическата болка дойде изведнъж и се приравни с Душевната, станаха везни на Той и Тя.
Ели се присмя на мислите си и реши,че трябва да отиде... Изпитият алкохол я бе направил отново решителна и упорита. Качи се в колата и потеглиха...
Леглото бе голямо, под формата на правоъгълник.Това бе тяхната стая или поне бе преди да разбере,че той се вижда и с друга жена, по-възрастна едновременно. Сексът бе превъзходен, тя умееше да се преструва, знаеше слабите му места.
Гледаше го в очите и се правеше на вярваща, а маскарадът бе в апогея си. Нищо не и липсваше, за да намери подходящия човек и с него да създадат семейство.
Ако не бяха тези чувства! Объркващи, несигурни, вечно търсещи любовта и отговор на безброй въпроси!...
Той я любеше страстно, ала Тя гледаше на другата страна и си представяше как си отсипва още от уискито в чашата. За да удържи победа над Разума, да побърка Другия чрез вярата, да забрави, че не може без Алкохола. Искаше да запуши ушите си, за да не слуша разказите за „едно неочаквано пътуване по работа”...
В съзнанието и се прокрадваха силните, но мълчаливи викове: „Замълчи! Замълчи! Остави ме сама! Махни се! Не ме докосвай!” , но изпитият алкохол като клокочещо поточе потопи виковете и ги замени с фалшиви одобрителни стенания и усмивки.
...След това Той я прегърна удовлетворен и пусна телевизора.Ели се гушна там, близо до Сърцето му и мълчеше, затворила очи. Той не забеляза промяната. А говореше, и говореше...
„Искам още уиски, искам още...” –като тежка рок балада говореше вътрешното и Аз и се бореше с минутите.
...Изправи се рязко, взе дрехите, паднали на пода, и понечи да побегне.
„Искам уиски! Налей ми! Искам още!”- и сякаш чу познатия мъжки тембър близо до себе си,който стреснато се опита да я хване, а после- се свлече на земята и вече не помнеше нищо...Тишината бе смес от кафява течност и ъгъл, в който се събираха разочарованията. Денят бе към своя край, нощта дойде, за да успокои съвестта и да приравни лъжата и истината...А очите са затворени, пътят е еднопосочен.
„Налей мииииии....!”- а сестрите се бореха с една луда, която не преставаше да нарушава правилника за вътрешен ред и санитарите се опитваха да я обуздаят, за да и бият успокоителна инжекция...Секунди още, вик, отново вик, а после- мрак.
.........................................................................................................…..
Беше топъл септемврийски ден. Ели отвори вратите на клиниката и прекрачи смело напред. Външната врата се затвори със стенание.Най-после бе свободна, далеч от сестрите, пациентите, белотата на стаите. Колко време бе минало, не искаше да помни- три или пет месеца...
Слънцето галеше бузите и си играеше с вятъра. Никой не дойде да я посрещне. Стоеше там, до пътя на надеждата, сама, свила пръсти в юмрук. Вече не изпитваше гняв към света и хората в него. Безразличието стана неин приятел . Листата на дърветата леко жълтееха. Милваха нозете и, успокояваха съвестта.
Ели се огледа за такси
В далечината идваше кола.
Тя премрежи очи, слънцето я заслепяваше.
БМВ- то спря пред нея. От тъмните му прозорци не успя да различи веднага любимия. След секунди тя гледаше иронично този, който я прегърна. Тялото и мълчеше, излежавайки се блажено под слънчевите лъчи. Не усещаше нищо. Трепереше, но не и от вълнение. Хлад прониза сетивата. Струните на душата и бяха изхабени от алкохола, лекарствата, успокоителните, от агресията на миналото. Мъжът до нея нежно я прегръщаше, говореше и тихо в косите, впиваше устни в нейните. Ели стоеше права, усмирена, почти вцепенена. Ръцете и приличаха на птици, отпуснати и бели, уморени и флегматични. Сърцето и бе спряло времето.
Познаваше ли добре този човек?
Или той бе жив и истински в спомените, някога?
Любимият я помоли да се качи в колата.
Ели се засмя и леко го бутна. Той изненадано се дръпна още назад .Не очакваше студения полъх на примирението.
Изведнъж болката на жената се събуди и разбра, че е лъгана. Закрещя в душата .
Принизи чувствата.
Огънят на любовта тлееше за последно и приличаше на сатанинско жертвоприношение. Отстъпи място на разочарованието , граничещо с отчуждение.
"Оста-ви мееее!- каза бавно, но твърдо тя.
"Любов моя! Чаках те, за да те видя отново! Липсваше ми!"- задъхано шепнеха чужди устни.
Ели замълча. Пулсът препускаше като ранено диво животно. Празнотата сковаваше наравно с тъгата. Безразличието извика вятъра и заигра той с черните и коси, погали дланите, лицето...
"Не искам вече! Спри! Махни се! Остави ме, сама!"
Гласът и бе дрезгав и слаб на моменти, но и решителен и смел в търсене на справедливостта.
Очите и тъмни като маслини, сега изглеждаха огромни и страшни.
Докосването на мъжа не изгаряше тялото. Потрепера отново, а бе топла есен. Миналото причиняваше спомени, от които Ели бягаше. Нужно и бе да забрави, да зачеркне, да изгони тежкото бреме на действителността. Страстта бе погребана.
Щастието хленчеше наранено. Вятърът ги гледаше, ослушваше се преднамерено, и се мъчеше да бъде справедлив съдия.
Жаждата на жената се пробуди, огледа се сънено и отново се укроти. Сви се на кълбо, и заспа. Устните на Ели, толкова желани преди, сега бяха сухи и бледи.
Наблизо минаваше такси.
Ели махна с ръка и пресече въпроса: " Защо, мила?!"
Топлината- тъгуваше, тялото-изискваше, непознатият- молеше, вятърът- галеше.
В далечината грачеше птица. Слънцето уморено се прозя. Ударите на сърцето уверяваха,че няма нещастна любов, има-непотърсена любов.
Самотата се превърна в съюзник, побратим, в събеседник.
Ели затвори очи и тъжно изрече:" Сбогом!"
Качи се на първото идващо такси. Колата полетя надолу, там, където може би я очакваше една истинска и голяма обич, крехката надежда, и неистовото желание за неподправено щастие