автор: zinka

От себе си не можеш да избягаш,
тъй както и на Бога от окото.
В душата постепенно се отлагат
съмнителните тези на „...защото...“

Налягат те , пречупват те и рухваш.
съзнал до дъно колко си нищожен
от първата, та до последна буква
на всяко оправдание пред Бога.

И махваш със ръка или пък палиш
свещица нейде в църква непозната
за малко милост към греховността ти,
прикрил се в сянката на светлината.

Но сам не си прощаваш – няма начин
да заздравиш нацепените струни.
И песните ти се превръщат в грач и
най-близките ти, ти се струват хуни.

Оглеждаш се за близост на финала.
Дано, си казваш, малко да остава,
в душата ти щом няма да е бяло,
щом сиво-черното преобладава.

А после грабваш четката, боите –
рисуваш цветни хълмове, поляни
и птици как отлитат и долитат...
И ти се иска още да останеш...