Животът му се струваше едностранчив. Предпочиташе да чува мнението на неживата природа, когато трябваше да взема решения. А такива случаи имаше много.
Например, решението относно бъдещата му смърт. Кога да бъде – питаше се. Има толкова много варианти и е трудно да решиш. Не бива сам да си причиняваш смъртта и ако всеки изминал ден те приближава към нея, значи да живееш е всъщност същото като да пътуваш към края. Затова животът е едностранчив – води те до място, към което не си поел доброволно.
Общуваше с камъни, скали и пръст, за които се допускаше, че са нежива природа, макар да се съмняваше в това. Но все пак това бе по-приемливо от разговори с дървета и птици, които, както е известно, са големи клюкари и въздухари: смятат се за безсмъртни, нищо че това, тяхното, не е живот. В общуването с камъни намираше искрица надежда – те не бяха тъй безмълвни като корените на дърветата, нито така студени като венчелистчетата на цветята. Камъните приемаха повече, отколкото предаваха. Когато беше горещо, те се пукаха от горещина. Стане ли студ, от студ се пукат. Кънтенето на твърдото им сърце, онова скрито, дрезгаво и сухо стенание на душата им, което подсказва колко ги боли от нещо, разкриваше тяхната чувствителност и доброта. Те живееха въпреки околното, в името на това, което се опитваха да съхранят и чието име знаеха само те.
Да, мъртните скали и камъни бяха част от доброто на тази планета. А живото – дълга чакалня за смъртта.
Така мислеше той. И харесваше камъка над гроба си.