Дъждът бяга в очите ти –
омрачени птици, които политат
единствено надолу
в нашето тресавище,
наречено Сбогом.
Кипнаха островите и
устните,
годините – прозрачни магаренца
все пъплеха нанякъде
и оставяха есен в косите.
Ръцете ти са пълни с меланхолия,
а моите още търкалят откъснато лято.
Не си тръгвай.
Почакай да мръкна,
да съблека това стихотворение
и тогава наливай дъжд
до ръба на сърцето ми – облачна чаша.