автор: milyovelchev

Върнах се и ме обзе тъга.
Бурени сега растат в градинката на мама.
Ще оплевя, ще прекопая. Ти донеси цветя!
По-лесно ще е, ако ги посеем двама.

– Често си мисля за теб, принцесо. Била си мързелива, разглезена, неблагодарна и думите на принца, изречени в миг на огромно страдание, са те превърнали в жаба. Откакто се запознахме, ти премина през толкова много изпитания: придоби знания, научи се на труд, показа милосърдие… Но се питам как ще се развали магията? Какво е това последно изпитание, което, ако го преодолееш, ще върне човешкия ти облик?
– Толкова много думи не съм те чувала да изричаш наведнъж – усмихна се Жабата. – Аз се питам същото, приятелко. Не зная какво е то, но се надявам да имам нужните умения и воля да го преодолея.
Жабата отново се беше покачила на големия камък до моста и поглеждаше ту към скалната ниша, където Совата внимателно подреждаше с клюн перата си, ту към отсрещния бряг, в очакване приятелите ѝ да се завърнат.
– Принцесо, искам да те попитам нещо – каза Совата.
– Питай! Ако знам, ще ти кажа.
– След като чете толкова много от дървото на познанието, научи много мъдрости, ако трябва да ми дадеш един-единствен съвет, какъв ще е той?
– На теб, приятелко, не бих посмяла да давам съвети. Ти си най-мъдрата птица в гората и моите знания са нищожно малки в сравнение с твоите. Но ще ти кажа кое според мен е най-важното нещо в живота.
– Добре – усмихна се Совата. – И така съм съгласна.
– Погледни на изток от реката! Всичко е обрасло с къпини, шипки, коприва… Истинска джунгла. Диво, запустяло… къщите изоставени… Само Лодкаря… Той си знае какъв живот живее. Денем чака да се мръкне, нощем – да съмне. А когато погледнеш на запад, виждаш овощни и зеленчукови градини, окосени ливади, къщи с цветни градини, усмихнати хора…
Жабата погледна към Совата и направи една много дълга пауза.
– Интересно! – каза Совата.
– Да, приятелко, това е най-интересното и важно нещо, което научих. Каквито семена посееш, такива плодове ще се родят. Така е и с нашите мисли и дела. Добрите мисли раждат добри дела, лошите – лоши.
– Дааа, така си и мислех! – заклати доволно глава Совата.
– Но има и още нещо, приятелко – продължи Жабата. – В градината, в която сме засели добрите семена, постоянно избуяват плевели. Идват лоши мисли. Трябва да не ги допускаме, а да ги плевим, да ги изкореняваме, упорито да се трудим.
– Браво, принцесо! Гордея се с теб. Това и аз го зная, но като го чувам от теб, ми става особено приятно. Нали все пак и аз имам някаква заслуга за твоите знания.
– Разбира се, учителко! Помня всички твои съвети. Искаш ли да ги кажа?
– Не, няма нужда – засмя се Совата. – Вярвам ти, че ги помниш. Виж, това, което съм ти казала, не съм го измислила аз. Тези мъдрости са трупани, записвани или предавани от уста на ухо векове наред. Друг е въпросът дали това е направило света по-добър.
– Както ми каза веднъж: „Само облаци не стигат, трябва и дъжд.“
– Трябва и мост.
Жабата се сепна. Последните думи дойдоха откъм въжения мост. Там, в близкия му край, с провесени надолу крака, загледан в тъмните води на реката, която продължаваше да се влачи мътна и пълноводна, седеше възрастен мъж с бяла брада и дълга коса, стегната през челото с тънка лента и едно стърчащо перо отзад. Кожените му дрехи, панталонът и якето с дълги ресни, приличаха на индиански, но самият той нямаше вид на индианец.
– Добър вечер, господине! – почти извика Жабата.
Мъжът не отговори.
– Тъжна картина – каза непознатият мъж, загледан към далечния бряг на реката. – Там някога кипеше живот, имаше хора, смях, веселие.
– Господине? – отново извика Жабата.
Човекът дори и не трепна.
– Ти виждаш ли това, което… аз виждам? – обърна се Жабата към Совата.
– Да, виждам го, но той не е тук – отвърна ѝ Совата.
– Как така не е тук?
– Това е илюзия. Този човек е някъде другаде, но нещо много силно го влече към това място и в мислите си е тук.
– Хората ги няма, а дали още има мечка с мечета при Мечата дупка? – продължи да си говори непознатият. – Глупава, пияна глава! За малко да се затрия. Още помня местностите: Вонещика, Осли гръб, Невястата…
Жабата веднага се досети, че това е онзи чичо на Лодкаря, който преди много години се хванал на бас, че ще убие с нож мечката, а после емигрирал в Америка.
– Ще се върнат. Трябва да се върнат и заедно с хората от другия бряг да построят мост. Голям, широк, здрав каменен мост. Това общо дело ще ги сближи, после заедно ще изчистят обраслите ливади и градини, ще посеят добри семена и ще заживеят задружно… както ние някога.

– Тате, скоро ще завали. Искаш ли да те преместим под навеса?
В късния следобед на този задушен, облачен, есенен ден, провесил крака от малкото дървено мостче над вадата за поливане, един старец с бяла, дълга коса и брада, облечен в кожени индиански дрехи, но самият той не приличащ на индианец, гледаше с блуждаещ поглед ту към градината с овошки и зеленчукови лехи, ту към зелените скатове на една висока планина, някъде в Америка, откъдето вятърът донасяше мирис на борова смола и терпентин и първите пръски на прииждащата буря.
– Трябва да построите голям, широк, здрав каменен мост. Заедно с хората от другия бряг. Те ще ви помогнат да изчистите запустелите ливади и градини, ще ви дадат добри семена.
– Татко, какво говориш? Какъв мост, какви запустели градини? – погледна го учудено единият син.
– Вървете, момчета! – продължи старецът и ги погледна с мътните си очи. – Тази земя ни е завещана. Аз не мога, но вие трябва да се върнете там и да се погрижите за нея!
Светкавица разкъса небето, проехтя гръм и едри капки дъжд затупкаха по земята.
Синовете вдигнаха стареца на ръце и го понесоха към къщата.
Стиснал полуслепите си очи, с вдигнато към небето лице, той продължи да нарежда:
– Тази земя ни е завещана. Върнете се… постройте мост… изкоренете бурените… посейте добри семена… Почистете гробовете на мъртвите! Запейте песните им! Заиграйте хората им! Разказвайте техните приказки и легенди на децата си!
Дъждът толкова се усили, че водна пелена обгърна и скри мъжете, гръмотевиците заглушиха гласа на стареца, смрачи се и денят се превърна в нощ.

Образът на стареца изведнъж сякаш се обви в пелена от дъжд, заприлича на черен облак, през който пробягаха светкавици и изчезна така ненадейно, както се бе и появил.
Жабата и Совата дълго стояха безмълвни, докато Жабата не се престраши и на подскоци слезе до моста.
От стареца нямаше и помен.
Само едно голямо перо, перо на орел, трепкаше на земята. Изведнъж вятърът го повдигна, завъртя го и го запокити в реката. Перото не потъна, а се понесе надолу по течението, по гребена на вълните. И продължи да се носи все по-надолу и все по-надалече. Към онзи, големия океан, в който всички реки сбират водите си.