автор: vesan

За старта на учебната година
поканен бях в едно квартално школо.
Сред групи от познати и роднини
куп първолаци щъкаха на воля.

Но тържеството ето, че започна,
строиха учениците по двама,
и в тази суматоха някак, точно
оказах се зад група шумни дами.

И чух една от тях как сподели
тревогите за своя първолак.
Терзаеше се, майчето, дали
костюмчето на малкия юнак

„... е най-шикарно. Другите деца
нали не са по-стилни и модерни!?
О, боже, вижте, с тази обеца
онуй момче навярно е от Перник!

Такава простотия! Виж това
момиченце... със рокличка!.. горкото!...
Какво си мисли кухата глава
на майка му?... Че тук й е селóто

та го облякла като за седянка!
Онази пък дошла е по пижама...
прилича на разцъфнала полянка...
такава селяния пррросто няма!...”

Дърдореше, одумваше... Не спря
дори когато в класната им стая
отведоха децата. Не разбра
и думичка от словото на „... тая

със блузката от женския пазар...”,
която като майчица погали
детето й, след туй по навик стар
натрупан от годините, похвали

хлапетата, притихнали на двора.
А аз си мислех, Боже, до кога
най-наглите и арогантни хора
в живота ще успяват, а слуга

ще бъде талантливият и свестен
наивник, който простичко се труди
и иска във живота да е честен,
но... „свестните у нас...” – май те са „... луди."