автор: LIANIK

***
Сийка разкърши снага, наведе се, вдигна и повлече кофите по втвърдилата се покрита със скреж земя,влезе в къщата и ги остави встрани от коритото. До огнището имаше купчина дрехи още ненатъркани със сапун. Сега в коритото се люшкаше димяща сапуненица, в която киснеха малките премени на Славейка, а Анка търкаше, изцеждаше и трупаше в дървените нощви* готовите за плакнене дрипи*.

Девойчето потърка една в друга премръзналите си ръце и ги протегна към приятно играещият пламък на огнището. Загледа се в кака си Анка, а на зачервеното от усилие и студ лице на момичето засия тъжна радост. Каква чудна вечер беше! Батьо и, Емил, се смееше с глас, закачливо подкачаше булчето си и люляше малкото вързопче в ръцете си. Сийка за пръв път усети колко различни всъщност са братята и сестрите и. Една кръв – различно пееща във вените. Всеки имаше свое си нещо, вътрешно, което го караше да живее по своето си мерило, но не го отделяше от семейството. Виждаше тя разликата между тейко си и батьо си - като да прескочиш Балкана, Родопа и Рила с един разкрач – ала такава стъпка нямаше. Чудно и беше как се промени така Емил, но още по-чудно и се виждаше държането на Анка. Гледаш – същата си е, по загладена, наляла там, където е нужно, а като отвори уста или като се вгледа човек по на рахат – друга някак ти се вижда. Моминското сърчице на Сийка се пълнеше с някаква мила надежда покрай това, което виждаха нейните очи. „Нима беше възможно една жена да бъде такава? Да се прероди като нова и по-важна, отколкото е била преди? Имаше ли добро за жените? Имаше ли хора по тази земя, за които това, що беше станало, не би тежало на кантара и не би имало важност в очите им. Щеше ли да има малко от това хубаво и тихо щастие и за нея – грешната? С какво се мереше греха? Къде свършваше наказанието? Имаше ли изкупление ?” Тези мисли се въртяха като вретено в главата на Сийка, не и даваха мира, душата и не намираше покой, така, сякаш червей ровеше пръста в тялото и, правеше си дупки, свързваше ги и пак минаваше през тях.
Силата на жената, така както на планината е често подценявана. Тази магична и странна за мъжете женска сила не се крие в красивото лице, нито в топлите пазви и ръце – понякога момъкът е примамен от веселата закачлива усмивка на едно ведро женско лице, или от хитрия щипещ поглед на моминските влюбени очи, друг път от тишината на женското присъствие. Една буйна жена, като разлюляна и разсърдена планина е мехлем за тъгата на мъжа, друг път тихите крачки на една кротка, миловидна мома, усмихваща се и свела очи, но отправила цялото си същество към онзи зад чиито гръб е - са като лек за всички назъбени рани в мъжкото същество. Планината и весела и закачлива, и тъжна и дъждовна, и бурна и опасна, прилича на женското сърце – приласкава и гали, врича се и устоява, но изисква да я пазят и ценят.
А, онази вечер, когато ракията прокара пътя си и жаравата лумна ниско долу в корема, то и огънят в сърцето и огнището в главата на Анка избуяха, като диви пшенични класове. Всичко се запали. Светнаха и очите, замая се главата и се люшна снагата. А Емил видял всичко, изведнъж изсвири и гласът му се изви в китна закачлива мелодия. Старият за малко да падне от стола. Не очакваше той така да се измени вечерта и от кавга на пусти закачки да се вратнат* нещата. А Емил извиваше глас, свиреше с устни и се лейна игрива весела песен за гиздава мома, за армагани, за чьорни очи и бело лице.
Слава се усмихна, майчините и очи се вгледаха в Анка.Тази млада жена с живи искрящи като нощните звездици очи на бледото загоряло лице с буйна вакла коса, като вълнени къделки, със стройната налята снага, беше изпълнила като че ли отведнъж цялата стая. От далече се гльодаше, що краси и що блести в нея. Най –милото,свидното и единствено чедо и беше…

***

Той често идваше. Започна още по-често да се спира да говори с батьо и, Емил. Сийка не го харесваше. Някак и загорчаваше в устата и тръпки пролазваха по моминската и снага, напрягаше се и усещаше скрито как я следи погледа му. Не и харесваше и това е! Животът спря за нея още тогава…и продължението му не беше момински блян вече, нито чисто гадаене в реките по Лазаровден. Нямаше вече либе, нямаше вече любов – всичко бе опорочено и стъпкано, така, както се стъпква първото диво цвете провряло главичка сред зеленината, така нужна за първата паша на стоката. Коледата наближаваше. Дните се търкулнаха като презрели дюли – откъснаха се от живота на хората, прекатуриха се през деня и нощта и си заминаха, някои по дъхави и сладки, презрели от сочност и стипчивост, други зелени, твърди и мъчни за преглъщане. Всичко течеше, като откъсната мисъл от връвчица в челяшка глава.
И ето Полаза* хлопна по вратите. По Игнатьовден , който първи пролазеше през вратнята, такава щеше да е годината за къщните. На този ден се търсеше кютюк, да е дебел и чворест, че да гори и да бъде светъл бъдник в семейното огнище.
Още с първи петли, Емил излезе да отвори вратнята. Не беше открехнал още и пред погледа му се изправи Анго – усмихнат и с пълни ръце. Емил не се учуди. Последно време Партиецът често ги навестяваше, но чинеше му се, че не беше заради неговите хубави очи.
- Добре си ми дошъл, гостенино! – поздрави го Емил и му направи път.
- Добре си ме срещнал, стопанино! Здраве ти нося, пълни хармани, а в кесията пеят златни пендари! – занарича пожеланията си Ангел.
- Че да нямаш празник или си се заблудил нещо? – заруча му Емил с глас леко трептящ от скритата закачка.
- И двете,брате.Когато на човек кахърите са подсладени от хубави мисли, не избира, а що има всичко му трябва. – хитро му отвърна Ангел и се промуши през вратнята.
Емил се позасмя. Право ручаше Анго - и неговите кахърни мисли бяха подсладени с шекерлийска ракия, само където малко му подлютяваше, ала то, това беше още по-сладкото. И като последва пролазника лицето му се разведри. Днес беше хубав ден от заранта, а неговото булче му въртеше снага – хитро, кипро и му палеше кръвта.Идеше му да я притисне нейде в сайванта и нека тогава да върти, ала не му беше времето. „ И това ще стане!” – засмя се Емил на мислите си.Сега по важно му беше да види свъсеното личице на Сийка, като влезеше гостенина в стаята. Не го любеше нещо сестричката му този Анго, ала кой знае…Кривата кърпа се изправяше, стига точната ръка да я намести.
„Каква софра стана само! Да гледаш, да се чудиш, че да не смееш да седнеш!” – мислеше си Емил. Обагрената с цвета на руйно пенливо вино покривка, почти не се виждаше от посудата препълнена със постни сърмички с булгур, задушен боб с пиперки, суган, бамня. Пататникът беше изтапанчен на лично място и от него се вдигаше сладка дъхава пара. До него прерязан и нареден като зидан камък сладко те подканяше да си вземеш и зелникът. „Ех, какви златни ръце имаха и Анка и Сийчето!” – си помисли Анго, сам неуверен в това ще да му се даде ли да опита от тези благини. Като се наредиха на масата, първо мъжете, а по настрана жените и децата , та весело стана. Тук бяха и другите от семейството с челядта си.
На пролет двамата братя щяха да идат в града да работят във фабриките, а Ангел беше обещал да им помогне, с каквото може. По едно време, Партиецът измъкна гайда изпод едната торба и като забърса с ръка устните и духна два-три пъти…лейна се мелодия със силата на планински гръм. Затрептя и заудря се звукът по стените на варосаната стая, изпълни с радост сърцата на челяците в нея, а още повече омагьоса гласът на Емил, който се извиси наедно с гайдата и облече с думи киприте звуци. От обяд та почти до мръкнало продължи веселието, някои се наквасиха, старият се докара още от рано, та се прибра да си ляга, другите и те станаха, че да си прибират челядта. Време беше и гостенинът да си ходи.
Не му се тръгваше, ала трябваше. Ангел притаи нежеланието си, усмихна се и пожела здрав сън и бодро утро на стопаните. Едва се сдържаше да не погледне към Сийка. Все пак на изпроводяк очите му се върнаха по стъпките в двора и се спряха на отворената врата, където една главица се мяркаше шетайки из стаята.Ако някой сега се загледаше в него сега би видял как изсечените му и почти винаги изглеждащи строго черти сега са се изгладили и мъжкото лице се е одухотворило.
Надолу по улицата краката на Ангел сами спираха и те като сърцето му, не искаха да вървят надалеч .
-Ой, момче! – провикна се старчески глас съвсем близо. Партиецът се загледа в седналата пред портичката възрастна жена.
- Кажи, бабо, нещо трудност ли имаш? – запита я той.
- А-а-а, няма, няма, чедо! Я само да ти ручам, не мой се лъжи по Сийкини очи. С парясница – мома да си немаш дело! Не си тукашен, та не знаеш, ама тя за туй по седенки не ходи – не и е вече мястото там! – прислужливо някак му говореше старицата. – Я и у нази мома имам, и надоле по селото, колкото щеш, която ти легне на сърце, тази ще да си вземеш.
Ангел смръщи вежди, нещо в него се стегна, загорча му и му се развали чувството от вечерта. Ала не беше той будала, макар и млад да беше, мъдрост се криеше зад наглед спокойния му ведър нрав.
- Аз бабо сърце за даване и подаряване нямам. Окрадоха го вече. – отвърна твърдо той и подмина надолу . Страх го беше, че ако постои още малко ще да се повърне, да тропа по вратата, да влезе, да я метне на рамо и да си я вземе, тази „парясница на сърца”. И сам се засмя той на себе си. Както и да я наричаха, каквото и да говореха за нея, цялото му мъжко същество го обръщаше в нежна ласка и не влизаше грам горчивина в сърцето му, срещу онази, която придоби сърцето му, дори без грам сила, дори без грам хитрост, а чрез горестни сълзи, блестящи на изтерзано женско лице. Всеки грешеше - по земята нямаше безгрешни люде.
Челяците сме такива – бързо казваме: „Разпни го!”, но твърде трудно се отронва от устните ни – „Разбери го, приеми го – прости!” И все пак красотата и силата на челяците се крие в тяхната способност постоянно да се променят, да изтриват и отново да изписват това, що е в тях, особено, когато жаждата им за добро, за щастие и сполука ги загризе изотвътре.
Неведнъж Ангел Лъчезаров или Анго - Партиецът беше минавал през тази къща. Откакто веднъж я видя тогава, вече все натам го водеха нозете му. Беше се случило един следобед, тъкмо го бяха изпратили в това село и му бяха нагласили къде да нощува. Беше решил да се разтъпче из прашните, стръмни улички на сгушеното в полите на средните Родопи селище. Тъкмо се беше смрачило, когато покрай него мина замислен млад мъж – мръсен, брадясал и с наведени рамене. Ангел веднага разбра,че иде от зандана. „Пустата му власт!” – помисли си той. Сам той работеше за нея, но и сам не бе съгласен с всичко, което му спускаха от горе. Не бе съгласен с това,че селяците трябва да дават земята си срещу изнудване. Виж, който иска доброволно, а другите като видят как се работи в общото и те сами да поискат. Но уви – хората не бяха такива, още повече тези, видели малко власт в ръцете си.
Загледан в човека той с учудване видя как онзи се спря пред високи дървени порти на една къща малко по надолу по пътя. И сам Анго чу врявата, а мъжът видеше се, че беше от този дом. Непознатият поседя някое време отвън и изведнъж чул жалните женски викове се втурна и отвори широко портата. Ангел сам не разбра как тихо се приближи и се прилепи до една черница на отсрещната страна, така, че да може да вижда през открехнатата врата какво става вътре. И тогава я видя, кърпата се беше смъкнала от косата и, дрехата и беше раздърпана, лицето и едва осветено от газеника на двора показа подути от плач очи, скръбно лице…Всичко беше чул той тогава. Не обичаше това „душене”, но…не можеше сили да намери в себе си да се отдели оттам. Все за нея мислеше и за слабата, видимо изнурена и болна жена, която бе застанала пред пестника на старият. Сърцето му остана в тази къща – изскочи, преметна се и без да пита се насади там. И той го последва…но…загуби и душата си…и тя полетя след сърцето му. А имаше ли очи тази магьосница, че да го види, имаше ли милост, че да го награди…
Следва...