автор: ma_gi

на баща ми

Какво правиш във моите сънища
бос и разгърден,
с навити крачоли?
Да не се умори
непокорното стадо от отчаяни облаци
да завръщаш нагоре?

Да не би
да усмихна небесните къщи
със отвес и мистрия?
И сега си решил
в този стих да възкръснеш
и да бъдеш
за малко
сред живите?

Остани!
Нека аз набера
от онези градински домати.
Посадих ги на новото място сама
и сега ми горчи кръговрата.

Вместо тебе очаквам
една детска ръка
да отвори градинската порта,
но е толкова пъстър
навънка
света,
а пътеката губи се в троскота...

И когато почти от света оглушея
и над мен се рои тишината,
вместо мен ще крещи
и през сълзи ще пее
стара плоча
за жената на твоя приятел.

А поетът със ватенка пак ще реди
вместо теб
неизказани думи:
„Нека нищо да няма човек,
за да няма
какво да изгуби!“.

Аз не бях те намерила още.
А си тръгна...

... но сега си ми гостенин.

И стихът
вместо теб ме прегърна –

ти разчистваше пътя от троскота...