автор: Marta

Колко дълго ще пилееш ти на дните ми брашното?
Гледай! Вече с шепи имам във косите си от него.
Колко пъти ще ме дърпаш и въртиш до изнемога? -
въртележката ми земна - въздух и вода, и огън...
Аз отдавна вече, ветре, съм се спряла да те гоня -
теб, Михал и оня третия, дето слънцето орони,
дето ми строши небето на стъкла бодливи, остри.
Ти що дириш тук, неземнико, що щеш пак на моя остров?
Давай кърпицата тука! Дай петлето и дървото!
Време е да се разплащаш за отнетото с брашното.
Връщай грабнатите луди, чисти, трескави години,
донеси ми кадифето на безкрайни нощи сини,
и звездите, и луната, прах от слънчевото минало.
Не за рокля, за наметка - плащ от вятър безпричинен...

Плащ...разплащаме се, ветре - черноморски, неприветен,
но при все това за светло. светлината ти приета е.