автор: zika

Друго си е да си господар. Па, макар и на овце. И да се казваш Трайо. Трайо Венчила. И не какви да е овце, а шилета. Триста на брой. Живо тегло.
Върви му на Трайо в живота. Цяла война преживял. И даже бозал през тази война от жена. И сега разказва за това, като за някакво чудо, което го спасило от глад в окопите.
Като господар, Трайо си има най-различни удобства. Може да лежи, да се препича на слънце, да чука орехи, да философства...И затова си е намерил и един подкаровач, да му завръща овцете.
Подкаровач му е Анката. Другоселец. Ако не е в затвора. Защото Анката непрекъснато се забърква в нещо. Веднъж продал два чужди коня, а преди това продал жена си на един циганин, а по-преди обрал един поп във влака за селото, а по, по, по-преди – за най различни други неща.
Трайо Венчилът пасе текезесарските шилета. Водят му се на живо тегло. Пасе ги при Айрян дере, в скута на върха.
Защо шилета?
Ми, защото има келепир. От дзвиските – овци дето дават мляко, пак може да има келепир, ама и работата е много, а Трайо иска много келепир, с малко работа. Със седмалите – яловите овце, също си има ядове. Та, затова гледа шилета.
Пасе ги по върховете, подкаровача ги гони, а Трайо лежи.
Трайо обича да си лежи най-много на Равни Чал, където е бил турският пост – границата между Княжество България и Турция в далечната 1878г.
По неведоми пътища селото се оказало в ничия земя – ни в Турция, ни в новата България. Та така до съединението.
Та, лежи си Трайо горе, пече се до кръста, а сивите наполеонки е навил до коляно, мърда боси крака, троши орехи и рича:
- Риба се лОви, у мътна вОда!
А, ако минат двамата братя - докторите на път за езерата, пита:
- Докторя, я ми кажете вие на мен, аз как да се зачувам?
И така лятото се изсулва неусетно. Трайо, ем се пече по върховете, ем диша най-чистия въздух на света, ем яде шилета на корем.
Защо ли? – Защото, кога дойде време да ги сдава, назобва ги със сол, води ги да пият вода, колкото си искат и живото тегло му идва и отгоре.
Хубаво нещо е живото тегло...
Трайо е и гробар. Кога снего дойде горе по върховете, слиза долу в ниското, да пасе шилетата в ливадите до селото. И кога удари камбаната на умряло, ги заебе и отива да кОпа гроб.
А, се знае, че по гробовете винаги има шише вино и понуда за ядене. Та, копа Трайо – и яде, и пие за Бог да прости. И после пак си се върне при овцете.
Но да си имаме уважението - всяка работа е важна. Не е лесно гроб да се кОпа. Ни в киша, ни в суша, ни в замръзналата земя.
Лятото има друг гробар. Иначе, кога се върне Трайо, есента, да копа умрелите, този гробар става колач.
Това е свързано с една друга личност.
Анго. Анго царат.
Но трябва да се знае, че никой от тях не е това, което е.
И Анго царат не е това, което е – гробар, колач. Той е Пробивач. Пробива камъните, за да се сложи в дупката взрив.
Това е професия, която трябва да има във всяко уважаващо се село.
Анго е цар на камъните, на камъните и бордюрите. Защото асфалт може и да няма, но за къде е село без бордюри.
Та, такива ми ти работи!