Знам, че е някъде по улиците.
Щастлив отломък от сърцето.
Не помня в кой град или пространство го намерих за последно.
Или той мен.
Не, че нямат рамка нашите срещи, просто са наясно с явлението случване.
Онова непредсказуемо пораждане и угасване, като безкраен наниз.
Там някъде.
До тишината.
Не го разбирам, затова го мисля.
И не само.
Кой умен човек би ми казал, че висшия смисъл е свързан с мисълта.
Може би, никой.
Всъщност, аз и не питам.
Все някога ще си проговорим.
На повърхността.
Понеже.
Ние с него сме бродници.