автор: secret_rose

Дочувам глас
на древен разказвач,
глас като полъх от звезди далечни.
Почти привечер, в мургавия здрач
на малкия ми ден, едва изречен.
И прозата на моите сълзи
прелива от пренежната омая
на неговия глас,
а той звучи...
Звучи и ме отвежда към безкрая.
Така се раждат римите, любов.
Когато в самотата ми се вливаш.
За тихо послесловие готов
духът ми от гласа ти се опива.
И плисва в бреговете ми роса -
почти безкрай,
родена с песента ти,
очите ослепила от нега
и озарила в светлина душата ми.