автор: yd

сценарий - по произведения на Уилиям Сароян и Стефан Цанев
(Не е точно моноспектакъл, а и може без сцена, но не и без действие)

Спечелил Специалната награда на журито на Празник на любителското художествено творчество на работещите в системата на обединение „Почивно дело и курортно лечение“ – ЦС на БПС на 27-30 октомври 1988 г. – Велинград
НЕПУБЛИКУВАН И НЕИГРАН СЛЕД ТОВА
Идея, автор, сценарий, режисура, звукооформление и ГГЛ: yd

Участват:
1. Главно говорещо лице – ГГЛ
ГГЛ – човек с творчески нагласи, облечен небрежно-артистично „за вкъщи“ и с допълнение от широк колан и каскет „за извън вкъщи“
2. Главно действащо лице - ГДЛ (клоун)
ГДЛ – като клоун, с 2 театрални маски отпред на лицето и отзад на главата (едната радостна - отпред, другата тъжна - отзад) и с 2 ленти през рамо като за конкурс за красота с надпис „ГЛАВНО ДЕЙСТВАЩО ЛИЦЕ“ отпред, а другата лента на гърба с надпис „ГЛАВНО ГОВОРЕЩО ЛИЦЕ“
3. Скритото аз - СА (зад декор)
СА - гласът на мисълта на ГГЛ на запис на фона на необичайна за слушане музика.
Звукуовият файл е направен и заплатен на Българско радио с гласа на ГГЛ.
4. Публиката, сред която – господин, госпожа и 2-3 приятели
Господинът и госпожата са облечени претенциозно спрямо другата публика, а приятелите са неглежирали външния си вид спрямо това, че отиват на театър

Декори и логистика:
Малка сцена. Може и в средата на зала, заобиколена с маси и столове за публиката.
Вдясно – разхвърляна писалищна маса, касетофон със слушалки, книги, писма, карти, зарове, колан, каскет, показалка, принадлежности за писане, настолна лампа, стол.
Вляво – екран на 2 стойки, зад който прожекционен апарат и скрито осветление.
Движещ се спот прожектор.
Звуков специалист на пулт.
...........................................................................................................................................
1 сцена
ГГЛ е на стола пред масата.
В светлината на прожектора излиза ГДЛ.
ГДЛ: Ако питате мен – аз съм главното действащо лице. А пък ако не ме питате... както искате. (обръща се обидено с гръб)
СА:
Когато мисля за своята смърт,
изпадам в странна мечтателност:
изживявам всеки ден ненаситно –
от възторга до отчаянието и обратно.
ГГЛ: Господи, господи, защо най-после не се отречеш от нас, за да избираме какви ще бъдем и какво да ни се случи, за какво ни е тази светлина, свята светлина, първопричина на всичко материално, материално като нас, първопричина и на нематериалното, каквито в последна сметка ставаме и ние? За какво ни е да знаем в подробности как всичко е било сътворено – а всъщност съвсем не е било; защо е станало – а всъщност не е станало изобщо? За какво са ни всички тези неточни, педантично претеглени небивалици + един куп глупости, които в действителност никога не са се случвали, но упорито тегнат над нас, сякаш винаги са били и винаги ще бъдат, сякаш никога, никога няма да изчезнат. (става и с лице към публиката) Защо никой досега не е извършил нещо невъзможно? Защо всички вършат само възможното и единствено фокусниците и шарлатаните вършат неща, които на пръв поглед изглеждат невъзможни, а всъщност са номер – напълно обяснима шашма? Защо Конан Дойл не дойде от оня свят да си побъбри на чай с възрастните госпожи от лондонската църква на спиритистите? (застива)
СА: Нови ни се струваха до вчера всички истини и всички изгреви и всичко. Вече познаваме добре нещата. Нищо не може да ни учуди. Не се хващаме на никакви въдици. Ентусиазмът е лоша организация. Искаме твърди заплати и пенсии. Грижим се за здравето си (значи остаряваме)... И дните започват да си приличат. Нима е време, нима е време да се превърнем в растения и да оставим нервите си да прорастнат като корени в плодородната почва на спокойствието?
ГГЛ: (продължава от до сега застиналата си позиция) За какво непрекъснато дрънка изкуството? (ГДЛ събира като просяк пари, взима микрофона, обръща се към ГГЛ, което не му обръща внимание.) Защо всички хвърлят луди пари, за да слушат как някой им говори или им пее, сякаш те самите не представляват нищо, сякаш са неспособни да разговарят и да се изслушват помежду си, да пеят?... Още по-важно е, че се питам: „Защо се пениш толкова и задаваш излишни въпроси?“ (слага слушалките)
СА: (долният текст звучи приглушено с гласа на ГГЛ на английски)
ГГЛ: (успоредно като при симултанен превод) Добре, добре, ще стигнем и до списъка на умрелите, но по дяволите, човече, мътните го взели, приятелю, господи, слушатели, трябва да има нещо като предговор или увод, нали? (взима книга от масата)
СА: Мъртвите не са ни подчинени, нито началници – нека не злоупотребяваме с тяхната безропотност. С мъртвите можем да говорим на „ти“ – фамилиарно, като с бъдещи колеги, еднакви по ранг, еднакви по способности за превръщане на висшата материя в растения, които ще се прегръщат несъзнателно, забравили спомена за недоверия, за класова борба, за кръстосани амбиции...
ГГЛ: (оставя книгата и слушалките и се обръща към публиката) Смъртта е всичко, братче, смъртта не е малка част от нещо – тя е цялото нещо. Никой не знае какво става, когато нечие сърце престане да пулсира с живот. Какво става с танца на прилива и отлива, и с пулса, когато спре и се възцари глупава тишина. Бързам да ти кажа, приятелю, хич да не се тревожиш за този момент – той идва като лекарско предписание. Има разум в това, в тези ограничения. Ние не искаме второто явление Христово, не искаме завръщането на Конан Дойл, нито пък на някой любим роднина. Искаме само собственото си завръщане. Искаме да се събудим от смъртта, както се събуждаме всяка сутрин от чудото на съня и от необяснимата връзка с пулсиращото нищо...
Господи, успокойте се човешки същества, особено вие от затворническия свят, от света на незаловените престъпници, на изкуството и науката. По-спокойно, братлета. Никой не знае, че сте се родили, че живеете, никой няма да разбере кога сте умрели, така че не се натягайте. Сега за сега всичко е наред, чудесно е, истинско щастие е, че независимо колко сте известни, вие сте в действителност абсолютно, напълно и окончателно неизвестни. Никой няма да дойде да ви каже: „Може ли един автограф?“ (заслушва се в себе си)
СА:
Звездното небе се люлее над главите ни
като накълван слънчоглед.
Въртят се там горе нейде,
въртят се странни галактики –
не от пръст, камъни и H2O,
а галактики от мозък.
А ние разчитаме на двете шепи в главите си...
ГГЛ: (говори като гледа встрани) Ако някой обича живота, ако е влюбен в живота повече от всеки друг, нека смъртта не го хвърля в отчаяние – да се чувства отчаян от всичко друго, но не и от смъртта.
(застава на авансцената и последователно гледа в очите отделни единици от публиката)
(в същото време ГДЛ – клоунът - слиза в публиката и играе думите на ГГЛ долу и после към задните редове)
ГГЛ: Хора, влюбени в живота, продължавайте да го обичате и никога не се предавайте, повтаряйте си, че животът е славно нещо, това е истината! И ще ви кажа защо, Господине, и на Вас, също, Госпожо, ще Ви кажа точно причината. Тя е следната: краят не е край и никога не е бил, но списъкът на тези, за които животът е спрял да тече през миналата година, вече е пълен...
(слиза до първия ред и сяда между публиката)
Все пак рано или късно трябва да си припомните, че всичко, което става в този спектакъл се отнася до вас. Вие сте живи, все още живи. Животът може да не е хубав, но е толкова величествен, че не се побира в границата на дребнавата ви преценка. Фактът, че сте живи, все още живи, е милион пъти по-прекрасен от всичко най-прекрасно. Вие живеете – това значи много; в същото време вашият живот не може да се сравни дори с мъничка прашинка върху карираното спортно сако на човешкия род и свещената вселена.
(прегръща съседите си доброжелателно, приятелски потупва по гърба)
Нима ще седна да ви лъжа? Да ви мамя? Да ви подвеждам?
Да, приятелю, без колебание.
Повярвай ми, щях да съм лъжкиня, ако не те предупредя, че бих излъгала, измамила и подвела, само за да те накарам да научиш нещо повече за себе си, да разбереш кой си всъщност.
(качва се на сцената, взима показалката в дясната си ръка и потупва с нея по лявата длан, обърната нагоре)
Преди да разнищим темата, искам да ви кажа следното: в действителност ние се интересуваме само от едно – да усъвършенстваме знанията и опита си; да се приближаваме до съвършенството.
Затова (сочи назидателно) поставете си за цел да не се обръщате назад. Ако следвам шаблона, ще ви кажа да не се наслаждавате на удоволствието, което смятате, че сте изпитали преди двадесет години, да не се удивлявате от каква каша сте се измъкнали или да не изживявате отново смесеното чувство на радост и тъга от някаква любовна история.
(прави широк кръг с показалката като че дирижира) По-нататък ще ви кажа да не се ровите в миналото, защото това е глупаво глезене, вредно или дори пагубно за вас.
Всичко, изречено дотук (подпира се на показалката като на бастун), е толкова погрешно, колкото и обратното.
(заобикаля показалката, сменя ръцете и подпряна с лявата ръка на показалката започва да ръкомаха с дясната)
Това показва, че всичко може да се направи с думи, с реч, с преса, с писател, с читател, но особено с глас, говорител и слушател. Твърде добре знаем какво са вършили великите оратори и колко близки до безумието са били делата им. Постигали са го с езика, думите, речта, гласа, стила, високопарните фрази, ораторския бяс и с оркестрирането на слушателските емоции.
(оставя показалката встрани за включване в контакта ... и изморено)
.... Многословие, преклено много думи за това, което казваме, дори сега, дори сега... Но слушайте, господа и госпожи, мъже и жени, момчета и момичета. Изобилието от думи не е нищо в сравнение с изобилието в природата, съществувало преди още да овладеем словото и речта, преди още да се научим как да превръщаме участта си от болка и смърт в забавления и живот.
Но истината е, че нито един човек, както и нито едно животно, не е защитен от смъртта. Тя е там (сочи неопределено) още от първата глътка въздух. Тя идва, когато удари нейният час. Хората живеят сто години или век, рядко повече. (сяда пред писалищната маса и разтворената книга)
СА:
Аз видях смъртта. Тя няма лице. Има ръце и устни.
Докоснах ги. Те са влажни и успокояващи.
Спомням си:
И преди съм докосвала такива ръце,
и сега ги срещам още –
към мен се протягат обятия като разпятия!
Ръце, което не казват „Още!“, а казват „Стига!“,
които не казват „Тръгвай!“, а казват „Спри!“
Спомням си:
и преди съм докосвала такива устни –
устни, които те целуват, за да не говориш.

Музикална пауза, засилване на осветлението в началото на следващата сцена, с постепенно намаляване на следача и зад екрана.
...........................................................................................................................................
2 сцена
ГГЛ (взима показалката и имитира преподавател около и като използва екрана)
Най-напред: – Кой е най-сигурният признак на живота, особено при хората? Будното състояние. Когато то не е налице, когато човек не се пробуди и след най-дългия промеждутък от време, това е сигурният знак за отсъствието на живота, сигурният знак на смъртта.
(успоредно с театър на сенките, който се разиграва зад екрана и се вижда на него)
Отвъдната страна е жизнено важна за отсамната страна – ние никога не губим връзката с нея за повече от три-четири денонощия и то при крайно критични обстоятелства. Но дори и тогава поддържаме контакт по някакъв друг начин – чрез мечти, халюцинации, чрез измяна на паметта или чувствата. Знаем, че сме будни, но ни се струва, че живеем насън или по-скоро в кошмар.
... Спомнете си филма „Уморените коне ги убиват, нали“.
Безсънието за нас е ужасно изпитание, но най-после ни разрешават да се наспим хубаво. И ние спим, докато възстановим обичайната си връзка с отсамната черта – тогава се пробуждаме и сме живи, но вече не насън и не в кошмар, а във ведрата действителност – стига да сме си я направили ведра (обръща се към публиката) с известен късмет, труд, пестеливост, предвидливост, подготовка, пари, практичност и прочие, без да пропускаме странното състояние на организма, наречено здраве.
(спомня си)
По какво съдим, че действително живеем така, както ние разбираме живота, без да изключваме секса, създаването на потомство, чувства като любовта и страстта, бащинството, майчинството, грижата за малките?
(обръща се към екрана и сочи театъра на сенките)
Безспорният показател е движението или танцът. Всички сме танцьори. Започваме да танцуваме със събуждането си: от леглото под душа, след банята гимнастика – лека, но обмислена, после обличане, обуване; излизаме от къщи, вървим и танцуваме, по транспорта на път за работа и на работното място.
(обръща се към публиката, започва да пристъпва танцово, подбутва въображаемото момче което е партньор в танца/// ГДЛ - клоунът се гърчи зад екрана)
Ние от шоубизнеса или от периферията на шоубизнеса танцуваме на репетициите – хайде всички, дайте пак, опитай отново миличък, само още един път мойто момче, дай отначало ... и го правиш – за какво?
(пита и демонстрира)
Заради ръкопля-а-а-сканията. Те са ни нужни. Без тях сме загубени.
(на екрана се прожектира решетка, следачът изгасва)
СА:
Достатъчно сме съчинявали балади.
Достатъчно сме си разменяли писма
заради марките.
Достатъчно. Животът се осмисля
Чрез краткостта си.
Очи в очи. Черта. Плюс. Минус.
Няколко известни хикса.
Какъв е резултатът?
ГГЛ: (чете писмо) Приятелю, недей да умираш, послушай съвета ми – недей да умираш, просто не умирай, не си струва. Хората не са толкова искрени, колкото ги мислиш... ще се преструват, че са опечалени, а всъщност няма да ги е грижа, че си умрял. Затова не умирай, недей, прави-струвай, но гледай да останеш. Има много време, нека мине лятото, изчакай и зимата, па си помисли хубавичко по този въпрос. Докато се разхождаш със собствените си крака, обут и облечен в собствените си обувки и дрехи, и се наслаждаваш на движението и гледките, не трябва да умираш, твое право е да живееш, затова не умирай, не прави това, което направиха тези през миналата година, не знам защо, но го направиха. (захвърля листа)
(говори на господина и госпожата от публиката)
Вие, обаче не го правете, сър, нито Вие, госпожо. О, госпожо, особено Вие. Почакайте, не бързайте ако Вашият съпруг се спомине скоропостижно, оставяйки на Вас застраховката и целия си имот, не правете като него.
(кълбо напред до кръстосан седеж на аванссцената)
...........................................................................................................................................
3 сцена
(ГДЛ-клоунът вече е долу до аванссцената с лице към ГГЛ слуша и кима в съгласие с публиката)
Що се отнася до вас, младежи и девойки, непълнолетни момчета и момичета, слушайте: самоубийството не е изход, не са изход и наркотиците и ако смятате, че изход изобщо няма, не бъдете така сигурни. Положението, може би, не е чак толкова лошо, може да ви изглежда такова поради неподозирани причини – поради лошото време, например, месечното неразположение или мраз в душата – затова дръжте се, упорствайте, не се давайте, не се отпускайте и чакайте,
(ГДЛ-Клоунът сяда и следи с поглед ГГЛ със скръстени ръце)
а докато чакате, не стойте със скръстени ръце; някой може да има нужда от нещо (облича се за навън) – занесете му го. (придвижва се навътре в публиката)
Топлият хляб от пекарната е чудесен – идете и купете един, занесете го някому. Вземете питка от кисело тесто, каквито правят във Фрезно. Намерете остър нож и я разрежете точно през средата, вдъхнете аромата на пресния хляб. Господи, колко е хубаво. Една питка е към шесстотин или седемстотин грама и струва осемдесет цента, при това хич не е лоша. Част от нея може да изядете така: вдъхнете дълбоко миризмата, отхапете си, дъвчете бавно, гълтайте и живейте. Ето това е животът.
Ако искаш да превърнеш живота си в празник, приятелю (стар или млад), запари един чайник, налей си, пийни от горещия чай без захар и без мляко, наквси залъка баски хляб – ммм-ми! Гълтай и се радвай, че живееш и че не правиш никому нищо лошо.
Ха-ха-ха! Господи, приятелю, послушай ме – не умирай. Джони Мърсър умря, но ти недей – той получаваше някакво главоболие, което го накара да се обърне към най-висшата специалност на медицината и да се подложи на най-модерни изследвания, за да му кажат: „да, да Джони Мърсър, открихме какво Ви е – имате тумор в мозъка. Ще трябва да го извадим, може да е доброкачествен, а може и да не е“. И тъй Джони Мърсър се съгласи, лекарите си свършиха работата и той умря. Умря един чудесен артист, чудесен човек и чудесен син, умря едно чудесно живо човешко същество. Отиде си завинаги. Но ти не прави това. Не си мисли, че можеш да имаш тумор в мозъка, защото по този начин можеш да си го докараш. Внимавай да не покажеш страха си на тези тайнствени клетки, защото те са като кучета – щом подушат, че се боиш от тях, веднага започват да се размножават безразборно и ти ще си докараш такива болки, че ще предпочетеш да рискуваш живота си на операционната маса и ще изгубиш – ще умреш. Не го прави!
(движи се към сцената и се качва, говори на себе си, със себе си)
Смята се, че езикът ни предпазва от неточности, но най-вероятно ни тласка към към още по-големи. Мисълта ми е следната: нека разглеждаме нещата все така неточно, нека хаосът надхвърли всички граници. Нека всеки от нас разбира малкия си дял от неточността по свой начин, така че да си остане пригоден към играта, танца, труда (постепенно набира скорост) забавленията, мъката, радостта, болката да съществуваш, да си обвързан, да имаш място, имущество, дрехи, спомени, писма, марки, монети, обувки, сувенири, бутилки, китайски порцелан или най-малкото съдове, сребърни прибори или най-малкото прибори от неръждаема стомана, книжни и обикновени салфетки. (сяда пред масата)
Но нека не претендираме, че това, което имаме и знаем е всичко на този свят, всичко без изключение. (хваща се за главата) Не ми разправяйте, че съм сантиментална, мръсни негодници. Вие сте достойни за презрение. (стреля с поглед) Вашето безчестие е жалко. (скача и ръкомаха) Жалко е и треперенето ви над думите, жалък е стремежът ви да ги затворите на сигурно място в глупавите си теорийки. (спира се с жест) Но аз не ви мразя, защото всеки от вас е един глупав малък надут негодник, с място в ръководството на някой университет. (обръща се и тръгва обратно) И всички смело се борите да си придадете вид на важни личности. (следачът гасне)
СА:
Думите са всемогъщи, по-бързи от куршумите,
думите надживяват войни, правителства, смърт, природни бедствия,
всичко.
Помниш. Помнеше. Вече не помниш.
Мислите падат като вкоченясали птици.
Но къде отиват нашите мисли,
веднъж излетели от мозъка? Семената нали
не умират след смъртта на растенията?
Мислите може би като семена на глухарче
във вид на нещо
като фотони блуждаят в пространството
и понякога нощем, когато е тихо, ги чуваме да чукат
по нашите черепи. Търсят почва. И сънуваме
неочаквани сънища...
Затова, моля ви се, запомняйте хората,
старайте се
да задържите в паметта си
някаква тяхна подробност,
за предпочитане е някакво движение,
някакъв жест, особено – ръкостискане. Запомняйте.
Иначе
хората ще умират изведнъж и завинаги.
...........................................................................................................................................
4 сцена
ГГЛ: (поглежда към ГДЛ-Клоуна, който е застанал гърбом към публиката и казва с измъчена самоирония)
Щом кажеш нещо разумно, хората се споглеждат, сякаш се питат: „Какво говори тая? Ти разбираш ли я? (сеща се, че можи да напри нов опит още веднъж)
Виж, приятелю, щом слушаш тези думи, ти още не си умрял и още не е късно да сториш нещо по този повод. Имаш късмет, да имаш чудесен удивителен късмет. Освен всичко друго можеш да направиш и следното: уважавай мъртвите, уважавай умиращите, уважавай живите, уважавай неродените и ги обичай. Обичай ги истински – истинската обич започва с омраза и съжаление, с нещо като снизхождение, но без тъга. Направи го, защото това е всичко, което ни остава – върви напред – обичай всички копелета отженски и мъжки пол, всички синове и дъщери, родени от законен брак и уважавани в обществото. Обичай всеки поотделно с цялото си неизброимо количество клетки на древния човешки мозък, обичай ги всички заедно с вечния плам на човешката душа. (спира на място)
Тази любов ще ти позволи да ги мразиш. Можеш да си го позволиш – на своето Аз, на своето Не-Аз, на цялото си същество, на душата си, на временното си Аз, на живото си Аз, на смъртното си Аз, на дребнавото си Аз, на великодушното си Аз, на непознаваемото си Аз, на вечното си Аз, на роденото и нероденото си Аз, на своето Аз отвъд раждането и отвъд смъртта, на божественото си Аз, на нечестивото си Аз. Можеш да ги мразиш с прекрасната невъзмутимост на ледовете, да ги обичаш с още по-прекрасната невъзмутимост на огъня и в същото време да си белиш лука и да разчупваш препечения хляб. (сяда кръстосано на аванссцената)
Да, хляб, приятелю, знаеш какво е хлябът. Яж си лука и хляба и докато дъвчеш, помни с всяка твоя частица, че те съществуват. Това расте в земята и се нарича лук. А хлябът се прави от пшеница, расла също в пръстта, после замесена със сол, вода и мая, опечена в пещ или на огън.
Прокарай залъка си вода. – „вода, вода, студена вода“ (клати глава в такт с мелодията, която продължава да звучи до края на фразата), както се пее в песните на първите западни заселници, още от времето, когато те и техните синове са откривали тези земи, и помни през цялото време, че те има, защото скоро някой друг ще си спомня, че те е имало, но вече те няма. Моли се поне този някой да е от твоята кръв. Моли се децата ти да са добри, а също и децата на децата ти. (продължава да клати глава в предишния такт, несъразмерно с гласа на СА)
СА:
Събитията, възрастта или по друг закон – защо
се променяме?
Променяме се незабелязано,
времето заглажда характерите ни,
както водата незабелязано заобля ръбестите камъни.
Хлапащината се превръща в мъжественост, това
е още утешително. Вярата в бъдещето
става вяра в настоящето, недоволството
преминава в утвърждаване. Удобствата убиват гордостта,
ставаме мъдри. Все по-малко допускаме.
Все по-малко открития правим.
Все по-малко рискове. Все по-малко се променяме.
Дебелем. Ставаме устойчиви.
Забравяме третия закон на диалектиката.
Под собствените си портрети говорим за демокрация. Неусетно
минаваме в отбрана. Защото идват разни хлапаци,
ХАЙВАНИ
с хайвани, нихилисти, мързи ги да викат ура,
неблгодарници, даваме им всичко наготово –
какво искат друго!?
ГГЛ: (спира да слуша „наум“ и като откровение, по човешки)
Знаеш, че не трябва да сме прекалено взискателни като казваме „добри деца“ (клоунът ръкомаха назидателно, като показва последователно: кара се с пръст, „бой-пет“, юмрук)
В най-широкия смисъл ознчава да нямат повече недостатъци от основния – че са човешки същества. Хора сме, няма какво да правим, това е всичко, което притежаваме. Няма защо да смятаме, че сме глупаци, задето се радваме, че сме хора, нито пък да се дразним, ако обявят глупостта ни за сантименталност. Живейте и докато живеете, възползвайте се от живота. (изморено и безнадеждно) Вникнете в това, което ви казвам и разберете, че най-добрият начин да го постигнете е като карате кротко: не се блъскайте до изнемога да трупате все повече и все повече, а всъщност получавате все по-малко и по-малко, докато накрая не остане нищо. Това е смъртта, както вече знаете. (слиза долу и се опира с гръб на аванссцената)
Напишете си завещанието, но останете верни на себе си. (изправя се и набира скорост) Останете верни на своето „аз“, което кръстосва пътищата и планините и се вглежда във всичко. Ако ви липсваше собствена същност (клоунът се разхожда горе важно вирнал нос), каквато има – всичко съществуващо, вие нямаше да се родите. Неродените са милиарди пъти повече от родените. Не ги забравяйте. Вие сте от избраните и ако се развикате като пубертетен идиот, че не сте искали да се раждате, спомнете си, че не сте поискали и да не се раждате. Просто го имайте предвид и се възползвайте както можете от това събитие, от собственото си привилигировано появяване на бял свят. Възползвайте се от него, преживейте го и го изживейте, проправяйте си път през времето, както синовете и дъщерите на първите заселници-откриватели, пеейки (клоунът се заслушва в „песента“, клати глава в такт) „Вода, вода, студена вода...“ (с яд, жар, до изнемога, отчаяно убеждава)
Наслаждавайте се на всяко нещо поотделно, директно и истински! На лука и всичко от тоя род, на хляба и на езика, на литературата, историята, легендите, клюките, новините, хвалебствията, речта, на речта и слушането ѝ, наслаждавайте се на водата, на музиката, песните и танците, ходенето, тичането и падането, на картините, скулптурите, учтивостта и смеха, на шушукането и оплождането, на поредното мокро бебе, изплувало от голямата река на живота, което плаче и се смее едновременно, защото вкусва със закъснение от милиарди години радостта да се родиш.
(отива до масата, слага слушалките и превежда от английски)
Слушай приятелю,
- ако раждането беше сантиментално, то и смъртта е сантиментална. Сантиментално е да се родиш, сантиментално е да си мъртъв, но това всъщност не е нито моя, нито твоя работа. (сваля слушалките и ръкомаха с тях към публиката) Ако попиташ един труп: „Защо ти е тая глава, щом си мъртъв?“, той няма да може да ти отговори – да ти каже истината: „Имах я още преживе, но пак не я употребявах.“ (клоунът запушва с две длани уши, спира за миг, после забързано излиза)
ГГЛ: (отпуска ръце) „Бръщолевене“ – тъй се нарича това, което вършим в момента, за него говоря и аз. Но няма полза да се командваме: „Млъкни!“ Неизпълнимо е, а би било великолепно, ако целият свят замлъкне поне за някакви си двадесет и четири часа – каква коренна промяна би настъпила у всички нас.
(разказвателно) Още в началото моята страст беше да говоря правдиво, а това означаваше, че няма да е лесно или дори възможно да се оправям в живота. В последствие лека-полека разбрах, че изобщо не трябва да се притеснявам за това. Да се оправям ли? С кого? С някой, който също си блъска главата как да преуспее и да натрупа пари, а всъщност се отдалечава все повече от крайната цел и от смисъла на живота. Колко пари са нужни на човек, за да плати грешките си и да задоволи комарджийските си страсти? Всъщност, не чак толкова много.
МУЗИКАЛНА ПАУЗА
....................................................................................................................
5 сцена
ГГЛ: Ако питате мен – не бива да се удивляваме, че толкова естествени и все пак тайнствени явления като раждането и смъртта, дълбоко в себе си крият недоразумение, неточност, абсурност, болка, печал, гняв, ярост, ненавист и някакво неверие, което смразява тъгата, и една вселена от непоносим лед, мрак, самота, безсмисленост и безвъзвратност – сякаш слънцето никога повече няма да се появи. Въпреки всичко, то изгрява (жест в смисъл „ето ви пример“)
Момчето от верандата в Оуклънд заспива сред ледена вселена, събужда се, спомня си за смъртта на майка си или на баща си, вижда слънцето и забравя всичко. Десет или дванадесет години по-късно, то няма да си спомня как е виело от ярост поради тежката загуба. Но аз го помня и заявявам – не, смъртта не е тъжна, съвсем не е тъжна, освен може би за малкото дете, останало без майка или баща, което не знае какво друго да прави, освен да вие от мъка. (в следача сяда на масата над книгата. Гледа пред себе си и говори на себе си.)... всъщност... както искате...
СА:
Когато остана сама, наистина сама и тъжна,
и не мога да срещна по улиците дори
две внимателни обувки,
аз тичам от ъгъл на ъгъл и
търся телефонна слушалка,
стоплена от нечие непознато ухо.
И говоря сама със себе си.
И се смея над себе си.
И се радвам на себе си.
Правя си шапка от вчерашен вестник, дъждът
измива старите портрети и събития...
и си купувам календар
за идната година.
(ГГЛ продължава да седи, докато публиката разбере, че това е финалът)