автор: heel

Шефката е много свестен човек. Няма да е пресилено, ако кажа, че гледа на подчинените си като на свои приятели. Дори когато подхвърля някоя по-остра дума, го прави за добро. Така че си я обичаме и щом разбрахме, че е закъсала със здравето, решихме да й помагаме.
Тя не е първа младост и й смениха тазобедрената става заради износване. Налагаше се да лежи в болница две седмици. Уговорихме се с колегите всеки ден някой от нас да й ходи на свиждане – тя е разведена, а децата й са в чужбина, та затова имаше нужда от подкрепа. Не че свършихме кой знае какво.
Моят ред за свиждане дойде една сряда. Трябваше да й занеса мокри кърпички и да платя таксата за телевизията. След като внесох нужната сума на едно гише в съседна сграда, се качих в травматологията.
Шефката бе в двойна стая. Лежеше на леглото до вратата, а на това до прозореца бе… кракът. Веднага щом влязох, очите ми инстинктивно се стрелнаха към него. Но за това после.
Първо да кажа, че шефката спеше. Тя дори в службата си подремва следобед, но само за половин час. Реших да не я будя, нищо не пречеше да изчакам. Седнах на една табуретка и се загледах в крака, защото той като магнит привличаше вниманието ми.
Естествено на леглото до прозореца нямаше само крак. Но почти нищо друго не се виждаше, заради завивките, торбестата нощница и превръзките върху лицето на пациентката, която ми се стори доста дребничка. Помислих си, че е ученичка, но като огледах крака по-подробно, си смених мнението. Извивките на прасеца и бедрото бяха много женствени и сякаш придаваха сочност на плътта. Елегантният свод на стъпалото и заоблената пета също бяха приятна гледка. Кракът не бе дълъг, съвсем не манекенски, но излъчваше неустоим чар. Тогава ме досрамя, че го заглеждам, но пък какво лошо има човек да се наслаждава на хубавото? Проблемът бе, че тя, тъй като бе с превързано лице, нямаше как да знае, че е обект на интерес. После дълго мислих дали поведението ми е било нередно. Както и да е.
По някаква неразбираема за мен причина в началото съзнанието ми бе игнорирало факта, че кракът е накърнен. Проблемът наистина изглеждаше сериозен. Малко над коляното бе впита желязна скоба, чиято цел вероятно бе да изтегля бедрената кост. От скобата тръгваше жица, която минавайки по система от макари, стигаше до тежък топуз, виснал пред таблата на леглото. Крайникът бе повдигнат от подложка под бедрото, като при глезена го придържаше само един клуп от памучен плат. Стъпалото бе застинало в балетен шпиц, който, срам не срам, ми се стори секси. Гледката бе едновременно плашеща и възбуждаща, и силно ме смути.
От лицето на жената се виждаха само устните, които бяха леко отворени, сякаш в безкрайна болезнена въздишка. Изтръпнах при мисълта, че главата й може да е размазана. Струваше ми се адски несправедливо, даже кощунствено, притежателка на такъв крак, да страда. Странни мисли, но не можех да се преборя с тях. Опитах се да си представя чертите на лицето й. нямаше как да не са меки, мили.
Шефката продължаваше да спи, а аз продължавах да се треса от връхлитащите ме емоции. Доколко това е извратено, вие ще прецените. От една страна бе кракът със своята бедстваща красота, от друга огромното съчувствие, породено явно от нея, от трета – срамът, че навлизам в личното пространство на непознат човек, проявявайки толкова наситен интерес. За броени минути в главата ми стана невероятна боза. Дори ми идеше да се приближа и да докосна крака. Това наистина щеше да е грозно.
Ръката й, която бе скрита под завивките помръдна. Стреснато отместих глава. Може би тя ме бе усетила. Дали нямаше да се разкрещи? Искаше ми се да й кажа нещо, но не знаех какво.
В този момент ми се струваше, че най-важното нещо на света е тя да се възстанови и да изгрее пред очите ми с пълния си блясък. Странно, нали? Положението, в което бе изпаднала, я правеше важна. Бях готов да направя за нея неща, каквито не съм правил дори за най-близките си хора. Което бе абсурдно, защото това момиче можеше да е всякакво, например глупаво, нагло и с лош характер – все качества, които мразя у хората.
Пръстите на крака потрепнаха и секунда след това плътните устни пуснаха болезнен стон. Представих си какво мъчение е всяко помръдване да ти докарва жестока болка. Аз едва ли бих издържал такова нещо.
Загледах се отново в забитата в бедрото скоба. Около намазаната с йод дупка се бяха разпрострели синини. Там някъде под нежната кожа имаше натрошени кости. Изпитах чувство, много сходно с това при гледане на кадри на гладно сомалийче, което протяга умолително тънката си като клечка ръка. Да, да, знам, че това са тъпотии, но понякога психиката на човек се повлиява от… знам ли и аз от какво. Тези здрави, добре оформени мускули скоро нямаше да могат да работят, това изящно стъпало с леко загрубяла от ходене пета скоро нямаше да може да носи каквато и да било тежест, тази фина костна структура скоро нямаше да притежава цялост. Мамка му, кракът е направен да стъпва, не да виси! А специално този щеше да изглежда идеално в обувка с висок ток…
Представих си какво е да си принуден да лежиш неподвижно по гръб седмици наред, да те боли и да не виждаш нищо. Направо ми призля. Не че не си давах сметка, че на света има хиляди хора, които страдат повече от нея. Но човек е устроен да гледа в собствената си кочинка, така да се каже.
Тогава ми мина тъпата мисъл да отида да се помоля на лекарите да я излекуват възможно най-бързо. Не знаех колко време съм гледал крака, дали минути или часове. А той си висеше все така натрапчиво безпомощно. Бях убеден, че човекът, причинил тази трагедия, не заслужаваше да живее.
Дори не ми мина през акъла, че може сама да си е виновна. Такива ми ти работи.
Покрай гънките на завивката се промуши малка длан, която се протегна към мен. Поколебах се. Фините пръсти потрепваха. Поех дланта и я стиснах. В отговор получих също стисване, макар и доста немощно. Очаквах жената да проговори, но тя мълчеше. Вероятно нямаше сили да говори. Създалата се помежду ни близост ме изпълваше с радост. Вече бях съвсем близо до крака и виждах всяка синина по бедрото. Съдейки по опънатата като струна тел, стигнах до извода, че скобата дърпа с чудовищна сила счупената кост. Стъпалото се бе изпънало още повече и прасецът се би издул до степен на схващане.
Десетина минути по-късно дланта клюмна. Жената бе заспала. Отдръпнах с неохота ръката си. Шефката все още не се бе събудила. Оставих на шкафчето й бележката за платената такса и кърпичките и си тръгнах.
По пътя към къщи мислих за крака.
***
След няколко дена проявих инициатива да отида на свиждане на шефката. Естествено исках да видя не нея, а крака. Обаче кракът го нямаше. Причината, както разбрах от една от сестрите, бе преместване в друга болница. Стана ми неприятно, че няма да разбера какво е станало с крака. Почувствах се някак празен отвътре.
Дълго се опитах да изтрия спомена за него и почти ми се удаде. Но частица от онази специална емоция винаги щеше да тлее нейде в сърцето ми.
***
Два месеца по-късно, след края на петъчен работен ден, на излизане от офиса, погледът ми се спря на една дребничка симпатична млада жена. Стоеше на двайсетина метра от входа, подпряна на патериците си, и наблюдаваше излизащите от сградата с трескава настойчивост. Познах веднага крака, макар да бе гипсиран и на показ да бяха само пръстчетата, които помръдваха нервно в гнездото си от памучна вата.
Погледите ни се срещнаха. Бе ме познала, въпреки че никога не ме бе виждала, сигурен бях. Тръгнах към нея, а тя се усмихна притеснено, но мило.
Тя заговори първа:
– Предполагам вие държахте ръката ми… тогава.
– Да, как разбрахте? Нали имахте превръзка на очите?
– О, сега разбрах. Защото в очите ви нещо просветна, когато ме забелязахте.
Сведох глава, усетих, че се изчервявам.
Тя продължи:
– Не искам да ви притеснявам. Нека само да споделя какво се случи… от моя гледна точка… защото ситуацията е малко неудобна. – Пое си дълбоко въздух. По лицето й имаше белези. – Тогава бях много зле. Честно казано ми се искаше да умра. Чух вратата да се отваря; разбрах, че някой е дошъл на свиждане на управителката на вашата фирма. Не знам как, но усетих, че ме гледате… и то по особен начин… но с добри очи. Май сетивата ми се бяха изострили за момент, незнайно защо. Потърсих утеха, протягайки ръка към вас, и вие откликнахте. Беше приятно, спомням си много добре, после явно съм заспала. Дойдох да ви благодаря. Да, беше много мило от ваша страна. Преди да ме преместят в другата болница попитах вашата шефка къде ви е офисът, така ви намерих. Бях се зарекла да ви издиря, когато се пооправя. За да ви благодаря. Е… аз ще тръгвам. – Извърна се леко настрани и помести несръчно патериците си. Кракът се люшна, окован изцяло в гипс, напълно обездвижен, тъжен.
– Значи вече сте по-добре? – попитах.
– О, да. Като за човек, паднал от четвъртия етаж, съм направо в идеално състояние.
– От четвъртия етаж?
– Да, опитвах се да издърпам едно коте, което се бе заклещило в стойката на саксиите. Изтърсих се върху остъкления балкон на първия етаж, едвам ми спасиха очите. Котето също падна, но му нямаше нищо…
– Има едно ресторантче наблизо … ако искате да хапнем? – попитах небрежно.
– Ами … добре – отвърна тя, също небрежно.
Тръгнахме, бавничко. Усещах, че ще се сприятелим, че тя по някакъв начин, независимо по какъв, ще остави следа в живота ми.