автор: mitkoeapostolov

От най-ранно детство свързвам българската култура, политика, икономика, въобще общество като цяло, с пословичния въпрос зададен открито в шоуто на Тодор Колев- Как ще ги стигнем американците? Този въпрос сякаш съдържа почти цялата нашата народо-психология и изразява смисъла за съществуване на нашата нация.
Какво говори това за нас? Възприемаме се като втора ръка хора спрямо други, които заслужават повече от нас. Резултата? Два милиона българи емигрираха в чужбина, за които съвсем ясно собствената им държава е втора ръка държава, с втора ръка хора. Затова не е учудващо, че започна лудо надпреварване кой е по-по-най европеец, кой е по-по-най натовец… по ирония на съдбата- надпреварване между хора, които само преди няколко години се целуваха със съветските лидери и искаха да станем шестнайсета република на СССР.
Тук е момента да се запитаме откровено- ние втора ръка държава ли сме и по-важно, ние хората в нея- втора ръка хора ли сме? Родени ли сме за слуги, подмазвачи и емигранти, а не лидери, способни да отстояват собствения си интерес?
Предпочитам да отговоря от личен опит. Живял съм четири години в САЩ, три в Германия и по една във Франция и Холандия- първо като студент, после като учител и банкер. С ръка на сърце мога да кажа, че всяка една от тези държави ми даде много- както в материално, така и в културно отношение. В повечето области наистина обществото, в което живеех, беше по-богато и по-добре уредено от българското.
Например, в САЩ имах усещането, че без значение от произхода ми, мога да постигна каквото си поискам, стига да работя усърдно. В Германия останах поразен от несравнимото чувство за общност, изградена върху общоприети правила, изразено в най простия пример- знаците по светофарите, които напомнят на гражданите да пресичат само на зелено, защото дават пример на децата. Във Франция, се възхищавах на несметните културни и природни богатства. В Холандия ме поразяваше колко отворени са хората към различното и наглед неприемливото- например проституция и наркотици- без това да ги прави сексомани или наркомани (всъщност, най-честите посетители в такъв тип заведения бяха туристите).
В България повечето от тези въпроси са меко казано неуредени, а в конкретни случаи съм сигурен, че почти всеки може да приведе доказателства, че хората активно пречат да се уредят. Това прави ли ни втора ръка хора?
Според мен- не.
Първо, защото, когато ни се представят постиженията на развитите страни- както от хората, така и от медиите- често се пропуска да се спомене и сянката- това, което не е толкова лицеприятно. От моя личен опит- усещането, че можеш да постигнеш всичко в Америка, без значение от произхода си, всъщност е една добре-поддържана илюзия. Конкретно в моя случай- въпреки че имах изрядни документи, в годината, в която трябваше да си подновя визата, на правителството му хрумна да направи лотария и така изведнъж, това откъде съм започна да има огромно значение. До толкова, че когато номерът ми от лотарията не спечели, правителството учтиво ме помоли да напусна, без да се интересува колко много съм работил или колко допринасям за развитието на обществото (все пак бях учител).
В Германия, при по-дълъг престой, няма да е изненандващо ако чуете, къде на майтап, къде на истина- але аусленда раус- което ще рече, всички чужденци вън. Със сигурност заради исторически събития, германците се насилват да са по-толеранти спрямо чужденците, но както виждаме и на последък и тази толерантност си има праг. Сходно е отношението и във Франция- спомням си как на една сватба, темата, която вълнуваше семейството на младоженеца, беше кога ще се прибера в България. По ирония на съдбата и холандците възприемат, че най-добрия начин да запазят отвореното си общество е като се затворят за затворените в духовно отношение емигранти.
Дори не смятам да навлизам в темата за политическите лидери в много от западните държави и техните действия или конкретни прояви на добре известни нам пороци от родната политика.
Тук разбира се, не става въпрос, че не могат да се намерят отделни хора, работодатели или общности, които да желаят присъствието на конкретни чужденци. Но, и това е нещо, за което много българи в чужбина не си дават сметка- такива подкрепящи хора и общности съществуват и в България. За последните осем години, откакто съм се прибрал, съм получавал помощ в конкретни ситуации от полиция, доктори, данъчни инспектори, банкови служители и най-често от непознати на улицата. Срещнал съм не по-малко културни хора, както и не повече простаци в сравнение с развитите страни.
За моя огромна изненада, в България намерих и много по-широка подкрепа по въпроси, по които сме пословично ужасни и по които постоянно ни се тръби колко сме изостанали спрямо развития запад- интеграция на хора със специални потребности. Моя ученичка с 60% загуба на слуха в продължение на една година опитва да се регистрира за изпит по английски TOEFL, а толерантните американци не успяват да я запишат. Отговаря ѝ се, че има прекалено специални потребности и датите за изпита ѝ постоянно се отлагат. От българска страна- трима човека се борим да ѝ помогнем и ежеседмично пишем писма до компетентни (спорно) институции.
Друга моя ученичка, която е 100% сляпа получи следното приветствие, когато пристигна в университета си в Холандия- „Защо си дошла тук? Нямаше ли училище за слепи в България? Ние как ще се оправим с теб?” Не че в България всички врати ѝ се отварят на първото почукване, но не рядко се срещат отзивчиви хора.
Което ни води до втората причина, която според мен показва, че не сме втора ръка хора и втора ръка държава- в България има ценни хора и идеи. Оставям настрана историческата ни специализация в розово масло и кисело мляко, с които сме известни в някои страни по света. В последните години, страната ни постигна най-голямо икономическо развитие в сферата на услугите- ИТ и кол центрове. За да работиш в сферата на услугите, се изисква поне елементарна култура на уважение, която бавно започва да измества мачизмо културата от мутренските години. Тази нова прослойка не само знае да се държи културно, но изисква и културно отношение, когато другите я обслужват, което пък води до промени в обществото като цяло.
Като се сетя за въпроса на Тодор Колев, осъзнавам, че той съдържа някаква подчертано материална нотка в себе си. И докато всички сме вглъбени в това кога и ние като американците ще имаме по една кола на човек и ще снимаме филми за Супермен, сякаш изпускаме нещо много важно, което ни дава истинския отговор- културата. При своята равносметка от балканската и междусъюзническата война, един от ръководителите на македоно-одринското опълчение, Петър Дървингов, пише, че причината да загубим и двете войни не е липсата на кураж, пари или пушки. Причината е липса на достатъчно развита култура. Именно липсата на тази култура ни тика да сме идолопоклонници на чуждите. А един народ сам е отговорен за развитието на собствената си култура- то не идва нито от изток, нито от запад.
В крайна сметка стигам до заключението, че всяка монета има две страни- и хубава и лоша, а не както ни се тиражира вече почти столетие- че хубавата страна е Изтока или Запада, а лошата България. Ако се научим да приемаме и двете лица на собствената си държава и култура, може би няма да ни се налага постоянно да величаем чуждите и сами да се слагаме като втора ръка хора спрямо тях. По този начин, ще се възприемаме наравно с другите, а какъв по-добър начин от това да стигнем американците или още по-добре, просто да бъдем себе си?