автор: edelweiss_95

Слънцето бе към своя залез. В Косте́лския балкан се носеше тъжната песен на изоставено агне, което току-що бе родено. Няколко овце се бяха отделили по-напред от останалите. С последни сили се придвижваха към старата чешма, която се намираше в края на селото. Изплашените животни бяха жадни и дишаха тежко. Споменът от случилото се през днешния ден нямаше да ги напусне съвсем скоро и щеше дълго да ги тормози. Кълбовидни облаци, разпръснати в порозовялото небе, се движеха бързо над селото, опитвайки се да отнесат мъката на стадото, а заедно с нея, да заличат и скръбта на стария пастир.
Сутринта с дядо се запътихме към връх Чумерна. Тръгнахме рано. Трябваше да направя няколко снимки за научното изследване върху което работех тогава. Взехме си храна за по път, понеже смятахме да останем няколко дни в хижата. След като свърши асфалтовата част на шосето, отбих колата в страни. Намирахме се в подножието на планината и от там поехме с раниците нагоре. Следвахме маркировката, която ни водеше по една козя пътека.
Беше краят на месец април. По това време на годината снегът все още можеше да се открие по стръмните склонове на Елено-Твърдишка планина. Отдалече личаха дърветата, пострадали от снеговете през отминалата зима. Дълбоки дерета и ручеи шумяха в еднакъв ритъм, следвайки една и съща посока на движение. Водата, която се спускаше от резервата бе изключително чиста. Пред нас се откриваха пресни следи от благороден елен, който явно беше някъде наблизо.
С дядо приближавахме резервата, оставаше ни съвсем малко. Надявах се да зърна някой лопатар или вълк, които все по-рядко се срещаха в Средна Стара планина. През това време използвах фотоапарата си и правех снимки. Дядо извади манерката от раницата и напълни прясна вода. Отпи от водата. Подаде манерката и на мен, но да призная отначало не желаех да пия от тази вода. После обаче дядо ми обясни, че единствено буковата вода нямала заместител. Не му хванах вяра, но като отпих няколко глътки, разбрах за какво ми говори. Тази вода бе наистина чудодейна. Потоците, които се стичаха оттук, формираха няколко речни системи в района. Една от пълноводните реки е Бяла крава, чието име носи и самият резерват.
Щом стигнахме до бариерата видяхме надпис, в който изрично бе подчертано, че се забранява навлизането в територията на резервата. Отминахме мястото и решихме да хапнем. Седнахме под вековно дърво - бук на около 140-годишна възраст, в ствола на който се откриваше лавровишня. Под нозете ни бе застлан килим от листа и миналогодишни букови жълъди. Ненадейно от боровинките, които бяха наблизо, изскочи млад елен. Следите, на които попаднахме по-рано предположихме, че може да са оставени от него. Като че ли бягаше от нещо. Неочаквано се изправи точно пред нас, беше уплашен и изтощен. Погледите ни едва се срещнаха и в следващия миг еленът се строполи пред огъня, който бяхме наклали. Младото животно лежеше мъртво.
Дядо ми бе ловец от тридесет години. Той веднага можеше да разбере дали едно животно боледува, или не. Като професионалист изказа мнение, че животното е било ухапано. И този път му се доверих, защото е с дългогодишен опит, и като ловец, и като лесовъд. Впрочем около гърба на елена зееше огромна рана, стигаща до десния му хълбок. Дядо и този път беше прав, но какво ли бе животното, одрало младия елен, това можехме само да гадаем.
Отново закрачихме с бодри мисли, но се разбрахме да не ходим до хижата, а да заобиколим и да се спуснем към източната страна на билото, за да стигнем до селото, и да пренощуваме там. Докато се любувах на природата дочух рев. Продължихме да вървим, но след малко звукът стана по-наситен и близък. Минахме стотина метра по на юг и открихме нещо неподозирано. Пред нас стоеше мечка с две малки мечета. Страховитата майка, бе забила острите си нокти в бяла, обляна в кръв овца. Червената течност още можеше да се види докато се стича по топлото тяло на жертвата, която незнайно как бе попаднала в лапите на свирепия хищник. Старата мечка приканваше към общия пир своите малки.
Трябваха ми няколко минути, за да осмисля ситуацията, в която се намирахме. В онзи момент не изпитвах страх, понеже знаех, че дядо носи винаги в себе си пистолет. Просто ми бе странно да преживея бруталната сцена, която се разигра пред нас. Но както каза дядо, това е реалният живот в дивия лес. Всяко нещо следва своя естествен ритъм. Един умира, за да може друг да продължи своето съществуване. В природата никой не живее, а само оцелява.
Бавно отминахме мястото на смъртта. Вече бяхме нащрек. Южната част, в която навлязохме не ни бе достатъчно позната. Взе да се стъмнява, но вече бяхме близо. Този ден бе изключително дълъг и нямаше да се забрави лесно. Виждаше се гъстият дим, излизащ от комините в селото. По пътя срещнахме пастир, който бе посърнал, а стадото му вървеше с наведени глави. Най-отзад блееше едно новородено агне. Тази нощ неговата майка нямаше да го топли.