Не хора
тръгват си от нас –
отиват си оттук
човеци.
Те нямaли са нужда
от компас –
посоката
им е била известна.
Додето питаме,
угаснали:
– Какво? – Защо?
– О, Боже… пак ли?! –
кибритената клечка
драсва
и пламва
следващата жива факла.
И на неволи привикнал
и скърби,
глава отново
народът навежда.
Последна умряла,
възкръсва първа
тя – вечната, дивата,
свята надежда.
А в мрака
всемогъщите
надяват маски
с поредния цвят –
нали, за да останат
същите,
все нещичко
трябва
да променят.
Ако е изправена
България,
не само затуй е,
че тъй ѝ отива –
горещи кости
от пожари
тук винаги подпират
живите.
Владимир Генов