автор: Kostov

Когато бях малък ,живеех в едно малко градче ,което се намираше на морския бряг. В него за първи път усетих красотата ,от която бе създаден света. В малките места често усещам по –силно магията на съществуването.
Безкрайните вълни , парещият пясък и мирисът на цъфтящите дървета ме обливаха с нежия аромат на спасението от вечните човешки проблеми. Бях загубен, но едновременно с това спасен. Не усещах как дните се топяха и как времето ,прекарано тук, ме превръщаше в призрак ,който непрестанно търсеше отговорите на много въпроси. Хората ме виждаха как седя всеки ден на едно и също място , плаващ като кораб в бездънния океан. Чувах гласове ,но те всякаш не бяха част от действителността. В мен живееше единствено опиянението от любова и мечтите ,които постоянно ме спасяваха от настоящето. Никога не бях излизал от това място , светът беше голям, но в него много по –трудно можех да се открия това ,което търсех. Имах всичко : долините на скитника, морето на мореплавателя , града на писателя и любовта на мечтателя. Той,обаче искаше да ни отнеме всичко… И до днес помня онази красота, която вече я няма , изпепелена от алчността на глутница слабоумни идиоти ,които грабеха и не мислеха за последиците. Загубих всичко ,но нека започна от самото начало.
Бях в последната година на училищното си образовение и тогава за първи път успях да поговоря открито с момичето, което от дълго време ме привличаше – Зорница. Тя беше малко ,ниско момиче с нежно ,но бледо лице ,тъмни очи и нежно като върбова клонка тяло. В себе си съчетаваше всичко ,което бях търсил необинковеният поглед, тъжната усмивка и загадачният дух. Започнахме да говорим за различни теми и бавно успявахме да отворим онова кътче в сърцето ,където двете души се сливат. Всяка сутрин отивахме в парка пред морето ,преди да за почнат часовете. Разменяхме мислите си и се чувствахме щастливи ,че сме успели да се открием. Много години я следях с поглед ,а сега беше до мен ,впила нежните си ръце ,а косите и ме галеха. Все още не бяхме покварени от малодушието на света ,но знаех ,че това няма да е вечно и че поне единят от на ще изгние духом.
Така става много често ,когато две души се срещнат на едно далечно място ,което е сляло цялата красота и в един момент стъпи в покварената част ,където цари малодушието,но съдбата не отредила така съдба за нас ,а нещо много по –ужасно ,за което нямаше да имаме вина. След една бурна вечер на любов ,която беше първа за нас , получих призовка от армията сутринта. Беше обявена нова световна война . Бях ужасен ,че трябваше да напусна родното си място за първи път и то заради алчността на упавляващите, които заляха конитинента ни с мигранти ,които не искаха да се приобщат към нас. Сега ние трябаше да понесем последствията.
Заминах си от дома с надеждата да го видя отново. Войната предвещаваше да бъде кратка ,но разрушителна. Mного мои приятели умряха ,но аз успях да оцелея заради анализаторския пост,който ми бе даден. Валяха бомби и куршуми , природата се рушеше ,но армията на защитниците на европейските ценности успяваше да надмогне онази напаст ,която беше внедрила в себе си. Войната свърши точно след 1 година,но остави най-тежките последици в историята . Много умрели , много погълнати от радиацията хора и много загубени надежди.
Никой не ни съобщаваше какво се случваше по –родните ни места ,защото войната беше мигновена , изпепеляваща и ужасна. Когато стъпих отново в града на далчния бряг разбрах ,че вече не е далечен. Нямаше я онази нежност ,която ми даваше сили да живея. Всичко беше изпепелено. Морето беше червено и в него живееше част от мен. Зорница беше умряла по – времето на една от бомбандировките. Беше умряла от тежки рани. Нямаше нищо ,което да ме пази от света. Бях съсипан и осъзнавах ,че трябаше да се отдаля от всичко. Как ще се случи това , знае само болката в мен. Исках да оставя живата частица от мен, за да може следващите поколения поне малко да усетят живота. Сега ще станем роби на страха ,войната и жестокостта. В нас се загуби искрата на живота. Сбогом…