автор: rawiri

Олекна -до Бога!
И ето -Успях!
Качих го
нагоре!
Стихът ми
и Аз
на Нашата люлка-
той отгоре стои
гледа объркан,
смутено мълчи.
-Помниш ли, беше
тежък и тромав?-
стана ми смешно
от близкия спомен.
-Но ето те-горе!
Как е, приятелю?
Сега равностойна
е вече играта ни.
Хайде сега ти-
вдигни ме пак горе!...
-Опитвам...тежиш!
-Опитвам...не мога...
И аз се усетих
натежал-до Земята.
Натежал-
до сълза във окото.
До есенен вятър,
и жълтата жилка
в листото.
Натежал-до Умора.
До капката пот
по челото на роба,
вдигащ кула
към небесния свод.
Натежал до "Не мога!"
Натежал до "Не искам!"
А той...стои горе,
и ми се киска...