автор: LIANIK

Родопско сърце - 3
Повест
***
Чудни и величествени са сенките на извисилите се върхари на боровете и елите, накичени, като пендари със зелени шишарки, дъхащи на чиста, кристална смола. Какъв боров мед ставаше само! Какво чуден лек беше и дъхаво сладко, стига да имаше човек търпението да бере зелените семена, докато са още малки и едва оформили красивите си вретенца.
После да ги свари на бавен огън, като притиква от време на време съчките, за да не извира бързо и, ей ти го сладък петмез с шекер. То като погледнеш, смолата полепнала по тях, сокът им нагарча, но подправиш ли ги с малко сладко, става лепкава и вкусна, дъхава на дива вековна гора, на пролетен дъжд и откраднати летни лъчи, точеща се сладост. Точи се на тънко конче, блести по дървената лъжица, като злато и ти иде да прекъснеш струйката с пръст и да оближеш.
Сенките се удължаваха в късния следобеден ден и рисуваха по полянката красиви картини. Анка държеше престилката с едната ръка и чевръсто береше дъхавите шишарки с другата. Туп - туп, една по една падаха те във вече и така препълнената престилка. Като напълнеше догоре, девойката изсипваше товара си в торба, ушита от шарена черга.Бързаше да набере, че да се прибере и да стори сладкото, преди да се е прибрал той. Слава беше сама, а Емил беше слязъл до селото, а оттам и в града щеше да ходи. Нямаше да го има два-три дни, защото имаше агнета за пазарене, та сега жените бяха сами. Овцете бяха прибрани в заграждението да си пасат по полянката, а Меца и Вакльо ги наглеждаха.
Усмивка, като лек слънчев лъч заигра по моминското лице. Бледо и изпито иначе, с тъмни сенки под очите, сега то се проясни при мисълта за големите рунтави главици, които с обич се търкаха в краката и, побутваха ръцете и с влажните си муцунки, сякаш разбрали, че в това тяло гори истинско женско сърце, пълно с обич, топлина и жадуващо да раздава и раздава от себе си. Обикнаха я кучетата още от първият миг, когато я видяха. Залаяха само в началото, после успокоени от миризмата на стопанина си, подушиха я и сякаш повече и от хора се заби в тяхното съзнание, че тя беше част от всичкото, което познаваха като родно. Въртяха опашки, скимтяха сутрин и с радост я посрещаха на вратата, а вечер от далеч обаждаха, че се прибират и първи я наобикаляха още не се показали овцете, а след това и стопанина им.
Изтърколиха се дните, уж неусетно се сменяха зората и вечерника, а сякаш тежки камъни пълнеха душата на Анка. Скоро щеше да навърши 17 лета. Неусетно и едва-едва снагата и беше започнала да налива, но с просто око, или с взор, който всеки ден я гледаше това не се разбираше. Заради слабостта ли, заради друго ли, Анка още нямаше женско кървене, а това не веднъж даваше повод на подпийналия Емил да и се подиграва, че на плодовита овца няма да заприлича, по-скоро е загеретак*. Тежко падаха тези слова и се забиваха в нейното сърце като бодилите на таралеж. Сън не я ловеше лесно, а тревогата не и даваше спокойно да преглъща всяка хапка.”Какво не ми е в ред? Къде съм недъгава? В нищо ли не мога да му угодя и да го зарадвам?” – стенеше женската и душа. Емил почти всяка вечер си търсеше „правото”. Анка едва стоеше спокойна, притисната под тежестта му. Не мърдаше – нали така и беше казал първият път. Тя слушаше и се стараеше да му угоди. В малката колибка, имаше едно общо помещение и друго по-малко, отделено със завеска. В него Слава спеше, а те на постелята в общото, но Анка пак я беше срам, като знаеше, че майка и всичко чува. А и моминското и сърце пърхаше, като с изпочупени криле, щом нейните тъмни, земни очи се спираха върху неговото лице. Беше ограбил всичкото и, и сърцето, и тялото, а така и душата и беше вързал. Един ден, случайно, като му носеше храна на горното пасбище го беше чула да пее. Този глас тя помнеше, познаваше, но не знаеше, че е на мъжа, който всяка вечер до нея лягаше. Душата и политна тогава и нейните очи зарониха тихи изстрадани сълзи.
- Виждаш ли! Учи се от майка си как се сторва пататник*! – мърмореше той през пълна уста, докато ядеше. – Това и вкус има и е богато, не като онова онзи ден, постно и тегаво*.
Слава се опита да отвори уста, че да руча,че не е прав, ма като видя пребледнялото лице на Анка преглътна думите си. А после чу и думите на девойката,проронени с треперещ глас, сякаш ще изчезне и няма да се върне повече от тревогата скрита в него:
- Ще се старая повече.
Мълчеше Слава, ма сякаш огън я гореше отвътре. Някак постепенно въглен след въглен в женските и дълбини заискря жарта. Някак изведнъж и просветна колко е скъпо детето и, колко е добро, търпеливо и незлобливо. Простата чутура на Емил не можеше да уври, че сготвеното с любов и така сладко дето му е, не беше на Слава, а идеше от топлите женски ръце на Анка. Където сърце се влагаше, душа искреше, нямаше нищо лошо и нищо недъгаво.Имаше само чиста топлина. Но сърце трябваше да се отвори и душа засвети, че да се усети тази чудна красота. Всички хубави гозби, които на Емил така му се услаждаха бяха сготвени от младите ръце на булчето му. Друга песен би запял той, ако от някъде можеше да види, пъргавите тънки пръстчета, как белят патати, как ронят най-хубавото сирене, за да направят най-омайната гозба. Как засияваше само лицето на Анка, когато него го нямаше наоколо, но в мислите и, и в работата всичко на него беше обречено. Само Слава виждаше това и само тя знаеше.
В началото, като тръгнеше по тъмно Емил с овцете и като се навикаше нещо на Анка за забавянето да му приготви торбата, все повтаряше на момичето:
- Ще да търпиш и мълчиш! Господ така е заръчал – жената да се подчинява на мъжа! Всичко ще мине, време му трябва. Забравил е що е да се живее с люде.
Ама сега, след време, майчиното и сърце не беше съгласно с тези и слова, виждайки изпитото лице на детето си, потъмнелите от тъга очи, треперещите ръце, стараещи се да принесат бързо но внимателно яденето на мъжа си, но трепкащи под строгият му и смръщен поглед. Тя виждаше, че Анка се старае,но понякога, когато челяк влага всичкото в нещо, то все не става така, както му се ще. И при детето и беше така, колкото повече се стараеше, толкова по грешеше.Научи се Анка и цедено мляко да прави и сиренище. В селото при свекърва си пита. Онази и показа. Какво мазно сирене правеше само, но Емил пак на Слава го намяташе. Не питаше той, беше сложил чертата и за него Анка струваше по-малко и от една овца. Да, беше слабичка, още неналяла, но жилава беше девойката. Планината я беше научила, че предадеш ли се веднъж, отпиши се. Откакто се беше родила на тази земя не можа да угоди на майка си, но помнеше думите на тейко си:
- Планинско чедо ми си ти, жилаво и споено като смола!Където трябва, чедо се огъвай, но твърдо се бори и не се отделяй от това, що иска сърцето ти.
А, Анка искаше малко – само зрънце любов от майчиното сърце и подхвърлена трохичка топла дума от време на време от една мъжка уста.
И сега бързаше тя да се прибере. Хем овцете да нагледа, кучетата да я посрещнат, а и майка си да види. Отвън щеше да накладе огъня, че да свари шишарките и им вземе дъхавия сок. После щеше с шекер да го сгъсти. Знаеше Анка, кои гъби къде виреят, береше и слагаше в гозбите. Най-харесваше Емил гъбената чорба, подправена с прясна дива мащерка.Но и пататника тачеше. Радваше я дори и само това, че е доволен след като хапне от нейните гозби.
- Ей, тъй се готви!-говореше с някаква нежна нега в гласа си.- Ама не се учиш и пак си изляла от паницата. – мърмореше след това. А, паница, що е препълнена догоре с още врялата гозба, трудно се носеше в треперещи и несигурни ръце. А какви само пироле* правеше Анка! Вярно, искаше повече играчка, ма като му видеше светналите очи от насладата, стигаше и.
Анка пристегна торбата и я прехвърли на гърба. Престилката също върза, пълна догоре и заслиза надолу по пътечката. Отгоре и капна вода. Тя вдигна лице и се загледа в дълбоката сивота на облаците. Започваше да вали, но нямаше да е буря. Този дъжд щеше тихо да попие в земята, да я напои и помогне да се роди нов плод. Анка забърза крачки, но сякаш изведнъж нещо я сряза през кръста. Спря се. Сви се о две и пое дълбоко въздух. Капките тупваха по превитите и рамене вече по-бързо и ритмично. Тя стисна още по-силно чувала и пристегна пълната престилка. Опита се да върви, но болката отново я покоси. Прилоша и. Леко приседна под едно дърво. Макар да валеше, Анка изчака малко да отшумят спазмите, после стана и отново тръгна.Пътеката беше станала кална и хлъзгава. Докато вървеше усети нещо топло да се стича по краката и. Нямаше време да гледа! Трябваше да се прибере! Емил до вечерта щеше да си дойде, а тя искаше да е готово сладкото. Не и се искаше да разбере, че тя го е правила, иначе нямаше да яде. Щеше да си помисли, че е безвкусно и лошо направено. След нея по пътеката оставаха нежни женски следи, които веднага се пълнеха с дъждовна вода, измиваща алените капки кръв, свързващи стъпките.
Емил се беше върнал по-рано от града и сега седеше на масата в родната си къща и гледаше навън как капките тихо падаха от небето. Дъждът го беше заварил в селото и беше решил да изчака да спре и тогава да потегли за кошарата. Добър пазарлък беше направил. Добри пари беше взел. Доволен беше от свършената работа, но друго го гнетеше сега. Само три-четири дни го нямаше, а сякаш месеци не беше виждал едни тъжни черни очи. Дразнеше го това. Имаше време да я гледа, колкото ще! Защо така сега, все тя му е в главата и пред очите? Бързо беше продал стоката, даже се повесели в кръчмата със селските, но като стигна работата да се укусва чужда женска плът, нещо му загорча пиенето. Отщя му се. Пред него пищна хубавица, като първескиня наляла задницата, пък той, за загеретак* мисли. Стана и си тръгна, недопил даже виното в чашата си. Сега смръщил вежди, мислите му все нагоре летяха, през дъждовните капки. „Какви ли ги е свършила пак? Какво ли е сбъркала? Дали се е прокиснало млякото? Сварила ли го е на време?” – ей такива неща му се въртяха в главата. Все – тя, тя, тя! Горчеше му чак под езика от нея. Майка му тъкмо слагаше пред него катък, от пресния да вкуси. Той забоде лъжицата и преглътна. Нещо го стресна. Пак забоде и лапна. Този вкус го знаеше, само дето беше по постен. Някак познато му беше, но с по-малко масленост и млечна дъхавост.
- От къде е това? – попита той майка си.
Онази се учуди, па му заруча:
- Че от нашето мляко е, от овчето, дето го донесе! Скоро не бях го сторвала, ма този път се получи по табает*. Я, като показвах на Анчето, когато тука беше, дано е чакало детето да изстине повече, че да го пресече, като е по-топло, по рядко става и не така хубав катъка.
Емил спря да диша, сякаш някой мокър боров клон го цапардоса през лицето. На пресекулки , едва-едва пое отново дъх в гърдите си. Нещо го стегна, сякаш оттам му бяха изтръгнали живеца.
- А друго да си и показвала?
- Не е ручало детето друго да ме спитва! – учудена го гледаше майка му.
Лицето на Емил първо се обагри в цвета на изгрева, после изсветля до белотата на мъглата. „Ама съм един памплюга*!Ахмак, бетер дърт овен!”
Стана бързо той, грабна горната си дреха и в дъжда хукна нагоре пътеката, водеща към кошарата.
- Какви го кучета нахапаха, батьо?!- показа главица от другата одая Сийка.
- Ти, батя си, не гледай! – смъмри я майка и, а погледа и все още беше обърнат в посоката, където се изгуби Емил.Чинеше и се на старата жена, че току-тъй онзи не скочи, и май чутурата най-после беше взела да му увира.
Дъждът валеше из ведро, но Емил бързо стигна кошарата. Спря се скрит под едни ели, чиито избуяли клони тежаха огънати чак до земята. Отвън в дъжда една слаба женска фигура беше направила заслон да не се гаси огъня и бъркаше с дървената лъжица. Старата, седеше до вратата, но нищо не правеше. Стройната позната снага сега плавно се движеше, но от време на време спираше и се превиваше о две. Имаше нещо тука, едва се спря Емил да не изскочи и да иде там, че да разбере. Не можеше да чуе какво си говорят, но виждаше всичко. Знаеше, че и кучетата няма да го залаят, познаваха миризмата му, а скимтяха само като видеха Анка. Нещо здраво го стискаше и стягаше гърдите. Емил ту искаше да иде, ту някакво странно чувство го караше да стои под скрит дърветата. Само като си спомни преди месец какви ги наговори на майка си, дори без да се свени, че булчето му бе отвън на двора, всичкото му се свиваше до големината на орех.
- Та тя даже женско кървене няма, ти ме питаш да не е трудна! От къде да я знам, като пукал мълчи! Баба Слава ли да питам какво и е, а? Загеретак е! Кой я знае дали въобще ще може нещо да зечене!
Сега той подпря чело на мокрият ствол, но очите му, дори и замрежени от капещата мокра коса все в посоката, където беше булчето му ходеха.Емил свиваше юмруци, отпускаше ги и целият трепереше, не толкова от това,че е мокър, колкото от всичките огнени чувства, които го изгаряха изотвътре. В ума му проблясваха различните картини, като светкавици от месеците, които бяха изтекли. Спомни си първият път, когато здраво го биеше камбанарията. Какво и бе ручал тогава? Нещо за… Целият се сви, сякаш сега някой го удари в корема. Беше и казал да не мърда. Да…не…мърда! „ Боже!” – изрева душата му. Тя затова, като камък под него лежеше и стискаше очи, макар, че той понякога загледан в нея и чакащ, някаква реакция по лицето и, виждаше само как по клепките и избиваше влага. А се и ядосваше! Яд го беше на нея! Питаше се така ли не и е харесало поне малко, пък то… Погледът му като на луд се впи отново в мястото където беше младата жена. Чак сега очите му откриха леките заоблености, които като напъпил цвят едва сега се бяха оформили и скоро щяха да разцъфтят. Див блясък засвятка в очите му. Огън някакъв, като на побесняло куче завря в душата му. Но този огън гореше обратно. Не беше насочен навън, а изпепеляваше всичко що откриеше вътре в Емил.
Следва...
Благодаря на всички, които следят и четат. Няма как да опиша чувството, че пиша за живи, дишащи хора. :))))