Наследих воденично колело. Някога баба и дядо са имали воденица. Не е била никак малка, Реката тогава е имала много повече вода. Та когато отбиха водата за новия язовир всички воденици престанаха да работят. Някои се рушат по-бавно, други по-бързо. Щом пристигнеха иманярите да търсят златото на воденичарите наставаше истинска паника. Част от селяните тръгнали да ги гонят със сопи и вили. Една карта обаче се оказала истинска.
Заварихме цял изкопан трап до една от водениците, а гърнетата, в които навярно е било имането бяха оставили своите отпечатъци в глината. Колко кила е било имането? Два, три пет кила чисто злато или много повече. С доста помощ закарах воденичното колело по средата на двора. То остана там, качено върху дървена платформа. От онзи ден всеки знаеше, че нашето колело се продава. Пазариха се за цената знайни й незнайни люде: ами ето ти колело за чудо и приказ. Все му намираха косури…Така се мина цяла година Или ще да е прекалено малко или прекалено скъпо. Ами направете си сами воденични колелета, отговарях. Докато един ден останах изумен, когато на входната врата се почука и със съвсем сериозен тон на чист български език японката Око каза, че дава хиляда марки за колелото. Ще го праща до един музей в Япония й то ще украсява двора му, където имало и безброй български цветя. Затова обичам японците с тях пазарлъка става от втората, третата дума. И действително, когато следващия пък Око ми дойде на гости/беше след пет седмици/донесе снимки на двора и централната сграда на този японски музей. Колелото беше потопено в миниатюрно езеро, а около него плаваха чудни риби. Въртеше се бавно и не пречеше на рибите. Да живее Япония, да живеят хилядата марки на Око, с които си купих конче-вихрогонче. Такава е цената за що годе читаво конче, а крантите не струват пари.
Щом Око се появеше моите приятели се втурваха да й предлагат дамаджани и менци - да ги носи в Япония срещу хиляда марки…
Всяко нещо ли на този свят струва хиляда марки?