автор: edelweiss_95

Сутрин, обед, вечер, той вървеше нарамен със своята торба, сложил върху челото си слънчевите очила, а в ръката си, носещ радиото, което така и не спираше да бръмчи по улицата от Турската махала до „Конниците”. Всеки ден окъсаният старец преминаваше под ръцете на Евтимий, които благославяха града от университета на хълма. Дрипавият, събираше от улиците каквото му попаднеше. Можеше да се видят в него обувки, книги и куп други джунджурии.
Винаги мърмореше на своето радио, докато се движеше по калдъръмената улица, встрани от която оставаше картинната галерия. Обичаше да говори със своето радио, защото явно само, то, му бе най-близко. Щом срещнеше някой минувач, можеше и да го поздрави, но в повечето случаи молеше за цигара.
Чудно на пръв поглед, но той бе интелигентен по своему. Хранеше се в столовата, където през деня обядваха доценти и професори. Бе начетен човек и притежаваше обноски. За него знаех само, че е възпитаник на Френски лицей. Ала явно съдбата отдавна бе отместила своя поглед от неговото съществуване и той бе осветен единствено от ироничния прожектор на житейската сцена.
Така и не научих неговото име. За мен той си остана - старецът с радиото. Макар и да живееше крайно бедно, винаги беше щастлив, въпреки че не го показваше външно.
Веднъж, спускайки се към моста на влюбените, забелязах стареца да плаче. Приближих се към него и попитах какво му е. Повдигна навлажнелите си очи и ме погледна обезнадеждено.
- Няма го вече, няма го... – рече той.
- Кой го няма? – попитах.
- Радиото ми... моят верен спътник. На всички им пречеше, ето - край, свърши се!
- Къде е, защо го няма?
- Счупи го!
- Но, кой го счупи?
- Ей там, онзи неприятел. Бил собственик на ресторанта и заяви, че в рамките на цели две минути, преминавайки оттук, съм нарушавал спокойствието на неговите гости.
- А-а, вече разбрах. Вижте, ще ви намерим друго радио. Хайде, успокойте се.
- Ах, синко, погрешно се гради обществото, в което живеем... Едно е да обичаш, а съвсем друго да си влюбен.
Това бе последната ми среща със стареца. На другия ден откриха тялото му в река Янтра. Една единствена вещ го правеше щастлив и той не издържа и едно денонощие без нея.