автор: edelweiss_95

Лятното слънце затопляше просторния център на градския площад. В свежото утро млад мъж се разхождаше, сподавен в мисли из централния парк на града. Реши да поседне на пейка, която се намираше в близост до цветарския магазин „Nina Flowers”. През този ден вятърът щом подухнеше, оставяше след себе си благоухание от аромати по цялата алея.
Хората преминаваха, забързани и унесени в ежедневието. Почти никой не забелязваше прекрасното време, майките с колички, децата преливащи от енергия, които придаваха особена обстановка на парка със своите викове и смях. Звукът на фонтаните, спускащи се плавно с отмерени интервали и събраните около тях гълъби и врабци, които утоляваха своята жажда.
По кафенетата, които се намираха на отсрещната страна на алеята също бе оживено. Радостни пенсионери, бодро крачеха, някои хванати под мишница, а други с бастунчета в ръка. Докато младият мъж похапваше кроасан и пиеше кафе, повдигна очи, и забеляза симпатичен старец да му се усмихва.
- Добър ден!
- Дал Бог добро! - отвърна момчето.
Възрастният човек минаваше покрай цветарския магазин и реши да поспре, за да си отдъхне, и да вкуси от въздуха напоен с женски аромат.
- Тук, свободно ли е?
- Да, моля!
- Да поседна малко, че ставите се обаждат. – шеговито продължи възрастният.
- Нека се запознаем, младежо.
- Името ми е Павел!
- А моето е Петър! Приятно ми е.
Двамата непознати се здрависаха. Старият човек бе усмихнат и задаваше куп въпроси. Младежът притежаваше добро възпитание и отговаряше с удоволствие. Дори му бе приятно да говори със стареца. Спомени от ученическите му години нахлуваха в неговото съзнание и му навяваха приятна носталгия.
- С какво се занимаваш, Павле, работиш или учиш?
- Студент съм.
- Какво следваш?
- Финанси, във Велико Търново!
- Е-е, браво. – усмихна се дядо Петър.
- Вие, пенсионер ли сте?
- Да, моето момче, пенсионер съм. Живея наблизо, на около триста метра. Само пресичам кръстовището и съм у дома.
- Да не би внучето ви, да играе наблизо?
- Не, не. Днес дават пенсиите, та затова минавам оттук. Не съм семеен. - отговори старецът с видима тъга в очите и с променено изражение.
Студентът разбра, че въпроса, който зададе натъжи възрастния човек. Бързо смени темата и съобщи, че чака своята по-голяма сестра, която в този момент е на шопинг със съпруга си. Дядо Петър кимна с глава и рече на младежа.
- Искам да ти споделя една история от времето, когато бях на твоите години, и още нещо, нека си говорим на ти, ако нямаш нищо против?
- Разбира се, че нямам, пък и разполагам с достатъчно време.
- Слушай тогава. Когато бях малко по-голям от теб имах прекрасна приятелка на име Ани. Тя бе тъй лъчезарна, умна и изпълнена с надежди за своето бъдеще. Залягаше усърдно над уроците и вярваше в своя успех. Знаеше какво иска. Желаеше да постигне нещо в живота. А, аз, бях едно бедно момче, син на художник. Трябваше да започна работа и да помагам на близките си.
- Къде се намира тя? – попита момчето.
- Днес, тя живее в провинцията, в едно село. Завърши университета, в който следваш и ти. По-късно спечели конкурс и направи кариера, като преподавател по Английски език в същия университет.
- О, сега преподава ли? – възкликна по-любопитно студентът.
- Не, не преподава. Тя се пенсионира отдавна. Чуваме се по телефона, ала все по-рядко. Иска ми се да я видя и да си поговорим.
- Но, защо, докато бе млад не отиде при нея?
- Заминах за Либия, Павелчо. Ани силно желаеше да се изучи. Нямах право да я лиша от мечтата ѝ. Затова отидох да работя в чужбина. Нямаше как да се получат нещата помежду ни. По-късно разбрах, че е създала семейство, но в момента, мисля че е сама.
- Започна да ми се изяснява. - каза Павел. - А, какво ще рече, че е сама?
- Знам само, че има дъщеря, която живее в столицата, а съпругът на Ани е починал преди няколко години.
- Щом това е така, защо не опиташ отново, дядо Петре? Може би този път съдбата ще е по-благосклонна към теб и нещата ще се получат?!
- Ха-ха, разсмя ме, Павелчо, но понякога времето е това, което не ни дава втори шанс. Вече съм на възраст. Имам болки в тялото, недочувам, пък и има друго... Не се знае Ани, как ще приеме намеренията ми.
- Направи първата крачка, дядо Петре. Времето може и да не ни дава втори шанс, но ние хората можем да си дадем. Дори и да не се получат нещата, поне ще знаеш, че си опитал, и няма да съжаляваш. Иначе ако не опиташ, няма как да разбереш!
- Хм... Ще помисля над думите ти, Павле!
- А, ето ги сестра ми и зет ми. Вече трябва да тръгвам. Беше ми приятно, че се запознахме и ти благодаря, че сподели историята си с мен.
- За мен разговорът също беше много приятен. Можеш ли да ми оставиш телефонен номер да се чуваме?
- Разбира се, дядо Петре!
След няколко месеца младият студент получил вест. Съобщили му, че старецът бил починал. Последните дни от живота си дядо Петър прекарал със своята любима Ани.