автор: zebaitel

Защо си беше събула обувките преди да влезе в кафенето или когато влезе, не й беше известно, както и какво правеше вътре. Ясна й беше само картината на излизането и паниката, с която се опитваше да намери другата от чифта раздърпани, сиви гуменки с оранжеви връзки. Всички обувки бяха една до друга или една върху друга и тя ровеше
и ровеше, извади една сива бота с връзки, даже я пробва, но тя пасваше на гуменката само по цвят. Тогава се огледа и видя, че наоколо няма никой и тя всъщност е в един огромен вехтошарски магазин. Страх с особен мирис на мухъл полъхна от нахвърляните безразборно обувки, сякаш магазинът беше зейнала уста с развалени зъби, а всяка обувка – изоставено от най-близкия си човек живо същество, което, от престараване да намери кого да обгърне, се беше вмирисало. Как само се грижеше за обувките дядо й – майстор обущар, получил своето майсторско свидетелство малко преди национализацията! Изпипал за своята годеница малиненочервени обувки с висок ток и малка токичка на каишката. А за майка й, веднага щом проходила, измайсторил миниатюрни велурени сандалки. На първата си снимка майка й, на година и няколко месеца, позираше пред градския шадраван по руси къдри и пандела, рокля с пеперудени ръкави, шепи пълни с бонбони, за да се съгласи да позира и тези две перфектни произведения на обущарското изкуство. От дядо си беше запомнила, че най-добрата поддръжка за кожената обувка е кокошата мас.

Фани не е много добър шофьор, по думите на баща си, а и завоите и редуването сянка, слънце я изнервят допълнително, така че видът на табелата с името на селото наистина й идва добре и тя с удоволствие завива по нагорнището на първата пресечка, спира пред металната врата и дърпа ръчната. Веднъж забрави и добре че лелите видяха навреме как малката тойота се приплъзва назад, иначе някой от профучаващите тирове по главния път щеше да я метне отгоре на кабината си като заблуден бръмбар или да я запрати в бъзака отстрани. Лелите, чистички, очилати, тръгват по пътеката да я посрещнат – Ванда по-пъргаво, Раша по-бавничко и колебливо, суетят се, дърпат раницата й, опитват се да вдигнат чантата, прегръщат я с отънели ръчички. Най-накрая я настаняват на пейката под огромния рекламен чадър, останал явно от предишните собственици и Ванда влиза в къщата да направи прясно кафе, а Раша побутва към нея кристалната табличка с мраморен кейк. Фани отлично знае рецептата на въпросния кейк: прави се в понеделник и четвъртък, държи се на хладно, но не в хладилник, в специален съд и завит с кърпа, за да се съхрани за следобедното кафе в най-добрия си вид.
- Раша си има обожател, - съобщава Ванда с равен глас, докато внимателно поставя розовите чашки със златно кантче пред всеки. Чашата на сестра й е малко по-пълна от останалите.
- Глупости, - също така равно опонира Раша, отпива лекичко, смръщва се и отбелязва, че кафето й има особен вкус, и че вероятно сестра й пак е сложила капките вътре.
- Разбира се, че съм ти ги сложила. Иначе ги забравяш и после не можеш да спиш нощем.
Фани отпива от собственото си кафе с усмивка. Да, у дома е и това са нещата, с които никой друг не би посрещнал единствената си племенница, освен нейните лели, които тя нарича Ванда и Раша и никога лельо Ванда и лельо Раша. Вангелия и Парашкева, както са целите им имена, имат гръцка жилка по майчина линия и красива къща с високи тавани и балконче-раковина на улица „Шипка” в идеалния център. Къщата е на повече от век. Сигурно щяха да спечелят милион и нещо от продажбата само на мястото и строежа на някоя нова кооперация, но лелите не пожелаха да продават. Приписаха я на единствената си племенница, Естефания, която живееше в София и във Виена, но те бяха сигурни, че един ден ще се върне и ще си кара старините в Бургас, а може и да се омъжи и деца да има. Те се задоволиха с парите от продажбата на лозята и купиха тази сравнително нова двуетажна къща в балкана, за да имат въздух. Въздухът в тази част на балкана е хранителен, като горещ билков чай през лятото и малинов сладолед през зимата. Даже може да те задави, но само малко. Ванда следи за това да приемат нормалните количества въздух и лекарства, въобще Ванда следи за всичко. Раша от младини си пада завеяна, живее си в книгите и даже се омъжи, но за кратко.
- Кажете за обожателя, - Фани вдишва от хранителния въздух, който пари повече от кафето в момента и се заглежда в старите череши край оградата. Миналата година лелите успяха да набутат едно бурканче сладко от тези череши в раницата й като си заминаваше за Виена. Тя опита да им обясни, че не може да носи храна в самолета, камо ли бурканчета сладко, после се отказа, а още по-после реши да пътува с кола и това бурканче беше поставено на прозореца в дома й, свети като бяло слънце няколко месеца, докато една вечер, в пристъп на неочаквана носталгия, тя не го излапа. Наведнъж.
- Агроном, разбира си от работата, поддържа градините – и неговата и нашата, - Ванда намества изящната чаша, в която са подредени салфетките в средата на масата и въздиша, сякаш липсата на някакъв недостатък у тоя агроном я задушава. – И идва на кафе с чисти обувки. Не платнени.
- Чете Гари, - пръстите на Раша погалват ръбчето на чинийката.
Фани вдига вежди. Хм, не любимите им Кортасар, Фокнър или Петрушевская, а Гари. Фани търпеливо слуша, чака да кажат за ухажването. Те обаче говорят вече за други неща. Съобщили са новината, другото тя трябва да отгатне сама или да изчовърка с подходящи въпроси. Фани от малка не обича да задава въпроси. Самият акт на изискване на нещо, което не ти е било предоставено доброволно я отвращава, изпотява я от напрежение и неудобство. Все едно да изровиш корена на цвете, за да видиш как точно поглъща хранителни вещества и кои точно, и после да очакваш да се зарови сам. Или да порнеш корема на жива риба, за да видиш има ли хайвер и да го оставиш да си зараства. Най-трудно й беше в езиковата гимназия, когато трябваше да правят диалози, но тогава я спасяваше Радо. Винаги измисляше едни такива завъртяни въпроси, на които тя да отговаря дълго и да не се забелязва, че всъщност не пита. И изстрелваше първия въпрос веднага, щом Линейката ги посочеше двамата. А Линейката беше Линейката, защото по цял час, докато преподаваше, вървеше от вратата до катедрата и обратно. Бяха правили опити да я спрат – Зашо Слона изведнъж изскачаше от първия чин и заставаше пред нея с някой идиотски въпрос, за да видят дали ще си забрави мисълта, но тя го отстраняваше нервно с ръка, след часовете, Зашев, и продължаваше. И не, не си забравяше мисълта, както и това да привика Зашо и да му затъкне нелепия въпрос обратно в гърлото, което траеше не повече от няколко минути, но Зашо слизаше на двора плувнал в пот и кисел и се налагаше да го черпят два големи дюнера с всички екстри и дванайсет толумбички, за да му мине киселокът! Бяха шестима в тайфата и всеки плащаше по две, а дюнерите ги купуваше Радо, той имаше пари и беше винаги с маркови маратонки . И можеше да прави най-невероятните оригами! Измъкваше вечер, след като са се целували пред вратата, от джоба си рицар на кон, заедно с копието и шлема и й го подаряваше да я пази през нощта. И пак я целуваше. Фани никога не призна пред себе си, че Радо беше голямата й любов. Сигурно защото все още се надяваше да срещне някой, от който да й препърха в корема. Някъде по това време на дюнери, книжни рицари и прилуняване, рязко сменяно с приземяване и пак с прилуняване, тя започна роман. Кръсти го „Малинови вейки“. „Тънички момичешки ръце, обвиват се около момчешкия врат, малинови вейки, закачат го на трънчетата си и го придърпват, малините ухаят или това са устните й и той потъва в малиново блаженство...“ Дотук стигна. Тя тръгна с друг от тайфата и тайфата се разпадна.
***
Мракът падна късно и не донесе хлад. Фани беше уморена и заспа, но се събуждаше, замотана в потните чаршафи почти на всеки час, гърлото й беше пресъхнало, сякаш драно, пиеше вода и пак се мъчеше да заспи. Сепна се, когато първите капки издрънчаха по перваза, наааай-после, мина й през ума и се унесе. Сънува обувки, пак обувки, този път огромни мъжки кални подпетени обувки! Бяха на краката на жена, която се опитваше да бяга из локви, а обувките джвакаха и тропаха по някакъв каменист път, където бяха локвите. Стресна се. Дъждът вече не дрънчеше, а плющеше по плочките около къщата, а до нея стърчеше дребно бяло призраче и я дърпаше за ръката. Ванда, в дълга басмяна нощница, уплашена:
- Фани, Раша хърка и не мога да я събудя! Ела!
- Ама, какво като хърка? – Фани не може да излезе бързо от съня, обувките още хлопат по пътя.
- Особено хърка и не се събужда!
Фани скача от леглото, залита и хуква към спалнята им. И нейните опити да събуди леля си са напразни. Раша наистина хърка особено, сякаш се дави. Фани се паникьосва. В селото няма лекар, най-близката болница е на трийсет километра, Фани се страхува да кара по планинския път и в този дъжд, а и как ще я занесат до колата. Ами ако нищо й няма, само е заспала по-дълбоко. Фани се опитва пак да я събуди, дърпа я, хваща я за крехките рамене и я разтриса, почти се разплаква от...и тя не знае от какво. Ванда разбира, че тя трябва да действа, бързо намира телефона и докато звъни и вика някого да дойде, прави знаци на Фани да се облече. Агрономът, разбира се. Появява се след десетина минути, висок и толкова кльощав, че първото нещо, което минава през ума на Фани е, ама тоя няма да може да занесе Раша до вратата на спалнята, камо ли до колата. Той обаче я занася. Дошъл е със своята кола, един раздрънкан джип, в който се натъпкват всички, Раша положена полулегнала в скута на Ванда и тръгват. Още докато са притичвали до колата са се намокрили, но никой не усеща полепналите си дрехи, агрономът се е втренчил в плющящия дъжд пред себе си, все едно вижда пътя, а Фани стиска колана до него и крадешком поглежда големия му нос, сякаш се надява, че поне ще надуши канавките, за да не се забият в тях.
***
Седят в чакалнята повече от час. Всъщност, Ванда седи, потънала в едно огромно кресло, а Фани и агрономът току излизат да пушат. Болницата е частна, чиста, почти няма хора, само няколко млади сестри кръстосват коридора. Фани не даде и да се спомене за общинската болница, можеше да си позволи да плати. Излиза лекарят, едър, синеок мъж с рижава коса, ужасно прилича на Зашо Слона, и иска да говори с най-близкия. Ванда понечва да стане, но Фани я изпреварва:
- Аз съм племенницата й. Там е сестра й, Ванда, другата ми леля.
- Госпожице, направихме необходимото. Леля Ви ще се оправи. Искам обаче да Ви питам нещо: защо сте й давали лекарства за сърдечно заболяване, когато тя няма такова. На практика, Вие сте я тровили през цялото време!
- Аз, аз, - Фани заеква, гърлото й пак пресъхва, - аз не съм й давала нищо. Леля Ванда от години се занимава с лекарствата. Тя се грижи за всичко.
Лекарят я поглежда замислено, ръката му посяга да приглади щръкналата рижа коса, но се връща по средата на жеста.
- Лелите Ви заедно ли живеят? Сами?
- Да, те винаги са живяли само двете. – На Фани не й се обяснява за двумесечната женитба на Раша.
Лекарят пак посяга и този път заравя пръсти в рижата си коса:
- Чували ли сте за синдрома на Мюнхаузен?
Фани усеща как натежава и едва отлепя устни:
- Не. Какво е? От това ли е болна Раша?
- От това, предполагам е болна другата Ви леля, Ванда. При едната от разновидностите на този синдром, нарича се Munchausen by proxy, пациентът причинява страдание другиму, обикновено на най-близкия си човек с цел да се изкара загрижен до героизъм и да получава любов и внимание от него.
***
Беше започнало да се разсъмва, когато тръгнаха обратно към селото. Бяха само тримата, Фани, агрономът и Ванда. Раша щеше да остане в болницата за няколко дни. Дъждът беше спрял, дрехите им отдавна бяха изсъхнали по тях. Фани трепереше не само от хладния въздух. Отказаха кафето на Ванда и я пратиха да спи, а те с агронома останаха да пушат навън.
- Госпожице Фани, - агрономът дръпна силно от цигарата, големият му нос изпусна дима, на Фани й заприлича на смешен, посивял дракон, - имате ли нещо против, ако предложа на госпожица Парашкева да се оженим? Не се притеснявайте за госпожица Вангелия, ще се грижим за нея.
Фани също изпусна дима, погледна го, може би за пръв път в очите, човекът имаше сивосини очи, също като Радо, от които лицето му със сивата коса и брада изглеждаше още по-светло, кимна и се усмихна. Загледа се в обувките му, които още не бяха изсъхнали съвсем, кафяви, кожени, стабилни мъжки обувки:
- Трябва да ги намажете с кокоша мас като изсъхнат.
- Знам.