автор: MN

Крета къщата – морна, самотна вдовица –
напоена от спомени с тежкия дъх на пелин,
а на покрива стар, като фар за изгубени птици
дуелира се с вятъра ням и опушен комин.

Поразбит от годините, килнат, без няколко тухли
се крепи на огнището, дето отдолу гори –
щом жаравата тлее, лишен е от право да рухва
в най-сибирския студ, в неизгрели от немощ зори.

Скрежен вятър от север, разрошен съвсем по неделно,
разпилява без ехо въздишките с тънки вълни,
силуети на мисли, по своему свити в къдели,
се разделят невидими скришом със земните дни.

Потъмняват прозорците, гасне последният въглен.
Запокитен ръж?н. Благо жито. Тамян. Опело.
Кукумявка приглася доволно над плана си пъклен
да помести в капан за смъртта що преди е било.

Късна зима, но ето южнякът довя своенравно
подранилия щърк и валят цветовете на дрян,
а коминът снага разкривена отново изправя,
да е страж на живота до края си, той е призван.