автор: lubara

Преди месец комшията Пилатко ми се развика да не паркирам пред неговия гараж. Той има една жигула от соц.времето, когато е била много вървежна. Сега я изкарва веднъж на три месеца, за да обиколи квартала или да си отиде на село за чушки, домати и орехи. Пада си по орехите чилякът, чупи непрекъснато черупките им във влажното си мазе.

Бях си спрял колата пред входа и маааалко бях захапал от неговото пространство. То при нас, нали сме в центъра, да паркираш си е да спечелиш от тотото. И като ми се разкрещя, мани, мани... И спря да ме поздравява, когато се разминаваме във входа.

Та да си дойдем на думата. Вчера след обед се върнах от София, край нас отново няма къде да се паркира, разбира се. И аз внимателно се нататрузих пред входа, внимавайки да не му наруша свещеното пространство. И тъкмо си разопаковам багажите, пускам интернета и пафкам цигарка, чува се страхотен тътен отвън, пред блока. Гледам през прозореца, оградните пана на терасата на Пилатко са се строполили долу. От третия етаж. Корозията си е свършила работата, все пак блокът гони четиридесетте... А долу в гаража до неговия има едно момче, продава скутери. Как не стана някоя голяма беля, направо късмет...
Ами ако не бях се скарал с Пилатко, можеше да се изкуша да спра пред неговия гараж. И тогава покривът на колата ми щеше да изпита двадесетина килограма бетон на гърба си.

Може да ви се види смешно, но ще го черпя, моя комшия Пилатко. Голям късмет извадих с него, темерутина му с темерутин!

03.07.2018, Любомир Николов