Когато навлизаш в кална река
и бавно в боклуци потичаш,
спокойно признаваш:"Аз не тека!"
защото така не обичаш.
Останала вече дори без душа,
превърната в семпла картина,
играта разбирам без капка лъжа:
плащам или мога да отмина.
Така се превърна в увяхнало цвете,
със спомен за първата младост,
но няма ги вече ръцете,
които те носеха с радост.
Гласът ти, превърнат в песен,
потъна в нескрита тъга,
чертаеща пътя нелесен,
за който ми пееш сега.
Не можеш да бъдеш милувка
за моето мрачно лице,
но може би топла целувка
ще сгрее раненото твое сърце.