автор: tearfly

Пях с пълно гърло. Пях фалшиво. Никой не се смя. Плакаха. А бяха публика, която е безпощадна.
Когато отворих очи, сълзите им бяха намокрили обувките ми. Човешките сълзи най-много плачат за себе си. Заплаках и аз.
Вече три години я нямаше, а липсата ѝ ме сграбчваше за гърлото като за първи път, със силата на удавник.
Сега, когато лявата половина на леглото е празна, а пощенската ми кутия пълна с писма, стоварвам мъката си върху зрителите, които не бяха с мен, когато бях щастлив с жената, която изпълваше сърцето ми. Ръкопляскаха след като я изгубих и демонстрираха подкрепа.
Изводът: Бъди щастлив, за да видиш колко си сам. И бъди нещастен, за да си подкрепен.
Не страдах от излишни илюзии. Болката не ми пречеше да бъда обективен. Бях изгубил гласа си. Необратимо. Точно както изгубих нея.
Прощалната ми песен свари неподготвен дори мен.
Пях с мисълта за онази вечер, в която тя ми припомни за цигулката-жена. Бях си измислил тази история, вдъхновен от очите ѝ, в които падаха златни прашинки; а те ме караха да чувам музиката на любимата, дори само при мисълта за тях, в която и точка на Земята да се намирах, на хиляди километри, мелодията ме застигаше, а от устните на Единствената звучеше така:
Разказа̀ ми приказка за цигулката, която в полунощ се превръща в жена. Глътва струните си навътре и започва да пише писма. Вените на ръцете ѝ са изпъкнали, ако прокараш пръсти по тях ще изсвириш тъгата ѝ. Нощната лампа композира в главата ѝ как с утрото ще е отново същата. Думите трептят по редовете, като езици огън. Съблича дрехите си, за да се разходи по лъскавата си кора – защита от гризачи – мечтае за кожа.
Чаша вино ѝ обещава да забрави светлината, която докарва Слънцето на върха на планината – и когато тя ще е отново цигулка, събираща прах, защото цигулари няма; поне така се подредиха картите - откровение на пасианса. Но тя вярва, че Единственият предстои, че ще дойде и ще я запали, защото не са нужни струни, когато имаш всичко, което започва с Обичам…

Къде си, моя цигулке? Пея само за теб!