автор: lennichkata

Аз съм Джак. Имам бели уши и черна опашка. Не зная защо съм Джак и защо имам бели уши и черна опашка. Не зная дали имам майка и баща, вероятно имам, но не съм ги виждал и не си ги спомням. Помня само, че когато за пръв път се събудих, бях сам. И все сам съм оттогава. Не познавам времето и не зная на колко години съм, млад ли съм, стар ли съм, не зная.
Аз съм куче. Бездомник. Може и да сте ме срещали във вашия град, но едва ли ще си спомните за мен. Аз живея навсякъде. Ходил съм и на много места. Тичал съм вечер в парка, плувал съм в река, а на улица №6 пък имах и свой кашон до една дървена барака, в която живееше стара баба. Тя често ми даваше хляб, понякога и парче кренвирш. Стара беше бабата, защото имаше бастун и бяла коса. После тя умря и кашонът отиде на боклука. Оттогава не съм ходил на улица №6. Помня добре пътя, но ми е тъжно и затова не минавам вече оттам.На улица трета познавам момиче с тънки пръсти и шарени очи. Тя винаги ми подхвърля салам или голям кокал, а ръцете й никога не са студени. Усещам топлото им през козината си, чак там, до сърцето. Веднъж се качих на автобус. Валеше силен сняг и лапите ми бяха премръзнали. Мушнах се в автобуса, а шофьорът ме взе при него в кабината. Даде ми своя кроасан с масло. На другия ден се мушнах пак в автобуса, но шофьорът не беше същият. Изрита ме в корема и аз се прекатурих по стълбите навън. Ударих си главата в леда. Наблизо имаше изоставена къща. Скрих се там. Много пъти ставаше светло и тъмно докато болката си отиде. Оттогава куцам с едната задна лапа и изглеждам стар. На седемнадесета улица живее едно момче с големи очила. С него се возих на трамвай. За няколко спирки. Хубаво беше. Трамваят звънкаше, а ние с момчето похапвахме сандвичи на задната врата. Контрольорът ме изгони, защото не съм имал билет. Момчето искаше да ме прибере у дома си, но майка му не разреши. Тя предпочиташе котки. Познавам още много хора и на много други места съм бил. Много пъти съм гледал снега и много пъти съм плувал в реката, когато слънцето безжалостно пръска горещите си искри. Виждал съм как падат листата от клоните, виждал съм и как се разпукват цветните пъпки, когато снегът се стопи и задуха мекият, лек ароматен ветрец. Виждал съм изгреви и залези. Понякога в кашона на улица №6 броях светлите точки по небето и така заспивах спокойно и бързо. Виждал съм как хората плачат, как се смеят, виждал съм ги да се бият и да си крещят. Виждал съм младежи, които се целуват под снега и старци, които здраво се държат за ръка, когато бавно пресичат улицата. Виждал съм всичко това и още много даже. Най- много обичам малките хора, децата. Сърцата им са меки и топли, точно толкова, колкото и дланите им когато без страх протягат ръка да погалят ушите ми. Аз съм Джак. Имам бели уши и вероятно съм много стар, защото лапите ме болят, а миглите ми са станали с цвета на косите на бабата от улица №6. Скитах се дълго и съм много уморен. Ще повървя още малко, за да намеря място за сън. Листата се гонят между лапите ми. Едни са ярко червени, други са жълти като слънца, а трети са тъмни и тъжни. Листа. Вятърът ги подмята и си играе с опашката ми. Преди и аз обичах да играя с него. Сега ми се иска само да ме остави на мира. Свивам уши и лягам на тревата. Тя е сънена и мокра. Студена е. Затварям очи. Вятърът ляга до мен, листата се сгушват в лапите ми. Пътувам с автобуса, шофьорът е засмян и ме гали по главата. Слизам на своята спирка. Улица №6. Ето я моята баба, но тя сега не е стара, няма бастун и косата й е с цвета на слънчоглед. Стои и усмихната ми маха с ръка. Облегнала се е на дворната врата. Бараката я няма. На нейно място място грее нова къща с цвят на малина. Влизам в двора. Мекият вятър разхвърля листенцата на божурите и те се посипват по слънчевата трева. Няма кашон. Само нова голяма кучешка колибка. Дървените й греди са прясно лакирани и блестят на светлината. Пристъпвам леко. Бабата се навежда и целува белите ми уши. "Радвам се да те видя, момче! Радвам се да те видя, Джак! Добре дошъл у дома!

Аз съм Джак. Имам бели уши и черна опашка. Аз съм Джак, бях бездомен, но вече не съм.