автор: liulina

Излезе от тоалетната, преди това пусна водата и душата и се отпусна, като, че там с водата изтече и чувството на приятелката и, че дъвче слайм. Ставаше и леко и от мисълта, че тя е избрала онова, което е последвала и продължава да живее така. Значи всъщност може да се каже, че е щастливка…Грабнала беше целта си, беше я приела за най-съкровената истина и щеше да я сбъдне скоро, щеше да е професор на Философските науки, голяма и престижна, постигнала върха на своя живот, апогея на своите копнения. Както си хвърчеше, така в коридора се сблъска с автора на есето, приятелката и Емилия Топалова:

- Ей, Марго, ти къде си? Как ти се стори есето ми? – попита затаила дъха си Емилия.

- Сериозна гражданска позиция, знаеш си как се чувстваш в кожата си, ама защо да си нищожна, щом си избрала този път? Ти все пак си постигнала нещата в живота си или още не вярваш, че си? – попита сериозно своята приятелка Маргарита.

- Ех, Марго, аз от скоро ходя на психолог. Трябва да разбера какво по дявалите ме хвърля в ръцете на емоционални насилници това е важно за да променя тази си част, а ако знаеш как искам да си имам нормално семейство … - една сълза неволно се търкулна от очите на сериозната Еми, тя смутена от този неочакван издайник се извърна назад.

Маргото усети, че нейната приятелка се вкисва и я прегърна и с неочаквана за самата нея спонтанност предложи:

-Хайде да отидем да си купим по един сладолед в този никакъв следобеден час? Ще си вземем недадена почивка и ще се усамотим с островче сладост на островчето на приятелството …Хей и аз мога да се изказвам литературно. – каза Марго и прегърна дружката си завличайки я към един щанд за сладолед вън от университета.

- Ти се оказваш добра приятелка Марго, не съм правила нищо необмислено и незаконно, а сега извън всякакви часове за почивка, в най-голямата дандания в университета, аз ям на пейката пред Националната библиотека сладолед …Наистина имах нужда от това, благодаря ти! –каза Еми.

- Хей дружките, какво правите в този неестествен час навън, хванах Ви че ми изневерявате, ха-ха … -видяха пред себе си Мишето.

- Ти пък накъде си тръгнала по нашите ширини? – скастри я Марго.

- Да знаете мили дами имам среща с един архитект, много ерудиран мангизлия човек, кани ме на вечеря в един снобски ресторант „Шеф”. Нали му чертая проектите, та искал да обсъдим „ланшафта”, тоест ланския сняг … - каза го и намигна кокетно.

- Ние пък пълнеем тук на припек и се опитваме да не изглеждаме като сдухани лелки. – каза Маргото.

- М да, но точно така изглеждате, да знаете ако не се вземете в ръце Така ще ви мине животът… Има два типа жени, онези, които си стоят в къщи и перат чорапи и тези, които мъжете водят на разходка, аз предпочитам да съм от втория тип, много по интересно е от това да переш чорапи момичета…Хайде по-весело не е свършил светът. – както винаги Михаела не изневеряваше на себе си – Сега ще си купя готина рокля и обувчици, не че нямам цял гардероб, но една жена винаги трябва да има повече от всичко …

Остави след себе си аромат на тежък парфюм, който в този слънчев майски ден беше единственото тежко нещо върху нея …

- Е момиче, ние с теб явно сме изостанали и само умеем да се оплакваме и да си ближем раните от войната … -каза замислена Маргото.

- Е, аз със своята глупост доста рани си нанесох сама с приклада … - със същия тон се изказа и Еми.

- Да си ближем сладоледа в този пореден безрадостен следобед на нашето недоволство … - каза Маргото. Днес и идваше от вътре да дрънка глупости. Може би някъде от нея се показа някогашния тийнейджър бунтар и я ритна по четирибуквието.

- Аз все пак смятам, че човек на моята възраст, на този пост и с тези две деца трябва най-сетне да може да направи и семейство, защо точно тази цел не се получава, трябва да бъде открито и променено. Искам го с цялата си същност, а не мога да го постигна. Мога много неща да разбера за които имам интелект, но точно това, какво не правя за да имам семейство не мога и не мога … - незнам психолог ли ми трябва, учител по личностно развитие ли ми трябва, трябва да си сменя главата, но това не е лесна задача мила ми Марго.

- Аз те разбирам Еми, въпреки, че никога не съм мечтала за семейство, а и не съм страдала от това, че нямам. Някак си се чувствам добре така … Други са ми целите, друг мирогледа, други приоритетите и така. Всеки според вътрешния си мир живее, нали така?

- Да, права си, благодаря ти за сладоледа и споделените мисли,помогнаха ми, но трябва да се впускам в дебрите на счетоводството, все пак тази седмица ви правим и заплатите, не ти трябва да изпускам такъв процес … - Еми се усмихна и прегърна приятелката си топло, стана и се запъти към университета, наближаваше четири следобед. Марго нямаше повече лекции и остана на пейката да изчака заника на слънцето, нещо в нея искаше това, някак си имаше нужда да посъзерцава, да поостане на слънце … Двама младежи седнаха на пейката до нея и тя послуша разговора им ненатрапчиво. „ Знаеш ли трябва да разчупиш оковите на социализма в себе си?” казваше единият „Какви окови бе брато, просто нищо не ми е сигурно, а аз искам някаква сигурност, тази работа е рискова”отговори другият „Ами, ти ако разчиташ да живееш без риск, ще си един неудачник в днешния капитализъм, брато.. „ отвърна му другият, двамата извадиха цигари, пушиха и дълго мълчаха, после станаха и оставиха разговора си на пейката при Маргото. Тя се замисли още повече, че щом има осъзнати осемнадесет годишни все пак положението не е чак толкова зле … На всеки му харесва да не мисли,а просто да консумира, но то до ръба на тоалетната чиния са всичките въжделения на човека на заплата. Впрочем и тя се слагаше в тази графа, малката Марго с цели до дивана на старостта …Нещо щракна в нея, капана на самотника, явно Еми и оказа влияние, трябва в най-скоро време да тръгне по планините да си избие някои идеи от главата.

- Госпожо падна Ви чантата. – един мъж подаваше чантата и, която се беше изхлузила някак на земята.

- Благодаря Ви! – тогава се сепна, защото неусетно беше започнало да притъмнява и като погледна часовника си установи, че е почти седем. Къде се мота в тези часове на тази пейка и тя не разбра, толкова бързо се изтърколи нужното и време …

- Няма защо. – каза мъжът задържайки продължителен поглед върху Маргото – внимавайте, че не всички сме доброжелатели …

- Знам това, знам това … - Маргото усети стипчивия вкус на един нежелан флирт по никое време, но не се поддаде .Очите и останаха ледено студени, а изразът без грам усмивка.

- Извинете за въпросът, изглеждате тъжна, какво се е случило или не се е? – попита мъжът

- Извинете, но наистина е натрапчиво от ваша страна … - каза още по-студено Маргото и се врътна на другата страна.

- М да дори не се постарахте да сте по-любезна, но това за мен не е проблем. – каза загадъчно мъжът и отмина в тишината на прохладната вечер…

Може би щеше да е интересно да пофлиртува, но все пак това беше един непознат.

Прибра се, ама че следобед…

Следва продължение…