автор: anastasia73

Много дълго поглеждах назад,
сякаш търсех мъниста изгубени
от онези по стръмния скат,
дето тича след тях някой влюбен!

После, бързо, изкачвах скали
в шепа, стиснала ценните мисли
от онези, в които и ти,
уж, живееше, нежно притиснат!

Но когато, дъжда заваля
се размекна под мене земята,
и се сетих, че идва вода,
а след нея, доволна, ръждата!!!

Уморих се от толкова кал
във душата си да приютявам,
сякаш аз съм самотният сал,
който чака удавникък - жалък!