автор: liulina

Завих се и започнах да викам,
виках,
Виках,
ВИКАХ …
За теб!
Без теб!
Не трябваше да викам,
за да не ме чуе някой,
най-малко хвърчилото спуснато от осмия етаж,
защото щеше да ти донесе виковете ми,
да ти разкаже слабостта ми,
да разбереш, че раздирам празните пространства между нас …
… а не трябваше,
ни най-малко,
аз не нося на истина,
слагам пердета на душата си,
защото ме е страх да съм гол охлюв,
като символ на къщоносец,
завирам виковете си навътре,
защото те обичам,
а нямам право на това!
Тишината не се реже,
тя рисува кривините,
като пътеводител на сърцето ми …
Любовта ме намери,
светеше си със свещ,
минаваше през моите тъмни коридори,
празни, покрити с прах,
тя обаче се пребори с паяците в мен,
сега Викам,
а ехото тече във вените ми,
както и ти …
Кой каза, че тук и сега е времето,
което всъщност е изкуствено понятие,
създадено за да отмерва падналите мъртви клетки,
от любовта без време?!

liulina ДС - 21,06,2018г.