автор: ivliter

Така е тихо.
На сенките и светлината
дочувам предпазливите им стъпки.
Денят ми е неизрисувано платно.
На него със сълзата си аз ще изпиша
пътеката на своя тих живот,
следата на съдбата
по пътя към несбъднатата свобода.
Дъждовни облаци
на едри залъци поглъщат
последни късчета от синевата на небето.
Кой може да ги спре и да предвиди
какво ще нарисуват те
с капризната си придирчивост?
И кой е този който може да отгатне
къде ли ще удари точно
внезапната светкавица на мисълта?
Накрая, коленичил, в шепата ще събера
на изгореното все още парещата пепел
и с нея ще посипя с жест целебен
на страдащите раните незаздравели.