автор: daro

Усетих липсата на сол в очите –
остава ти с водата да гасиш пожари.

А огънят пролазва,
пъпли по плътта на листа,
прозирните кристалчета във шепа се събират.
Ръката ти с поредния откос
ще хвърли зара – да те утеши.
Ще бъдеш нота в трелите на коса,
когато слънцето се потопи

във сребърното блюдо над Севиля.

Последните съсиреци от роза
окапват с песенните стонове на Хòсе.
Тогава, бавно ти се изпаряваш
от двойната игра в живота:

Тaка не може!
Може и така…