автор: radi_radev19441944

В дълбока нощ небето се отвори
и пееше на ветровете шепотът.
Нощта е навик сам да си говоря
с вечерните видения на слепите.

Пътувам сам към най-последна гара.
Звездите са от танца на светулките.
Тъга от сянката на Страдивари
събира вик в душата на цигулката.

И ясно е, че вече няма никой.
И даже е изметена трапезата.
Но в своя сън към себе си ме викат
вселените на Полонезата.

Налага се да продължа нататък.
Премерен е на есените шеметът.
Но полетът по правило е кратък
и бързам да догоня времето.

Напомпва зной едно самотно рондо.
и зимно вият всички петолиния.
Но Ориент експрес не е за Лондон,
а някъде далеч на глуха линия.

Лети Икар към бялата безкрайност.
На дъното са всички отчаяния.
Семафор, мрак, звезда. И тайна.
Мълчание. Мълчание...