Привет, Anonymous » Регистрация » Вход
Вземи от книжарница ХуЛите!

Сдружение ХуЛите

Посещения

Привет, Anonymous
ВХОД
Регистрация

ХуЛитери:
Нов: grand_consult
Днес: 0
Вчера: 0
Общо: 13765

Онлайн са:
Анонимни: 155
ХуЛитери: 5
Всичко: 160

Онлайн сега:
:: Flagumdei
:: mariq-desislava
:: zebaitel
:: kameja
:: Mitko19

Онлайн книжарница

Купи онлайн от книжарница ХуЛите!

Електронни книги

Вземи онлайн електронна книга!

Календар

«« Ноември 2018 »»

П В С Ч П С Н
      1234
567891011
12131415161718
19202122232425
2627282930   

[ добави събитие ]

Екипи на ХуЛите

Съвет на сайта:
14 съветници

Публикуващи администратори:
изпрати бележка на aurora aurora
изпрати бележка на alfa_c alfa_c
изпрати бележка на viatarna viatarna
изпрати бележка на Valka Valka
изпрати бележка на anonimapokrifoff anonimapokrifoff

Издателство ХуЛите:
изпрати бележка на hixxtam hixxtam
изпрати бележка на BlackCat BlackCat
изпрати бележка на nikikomedvenska nikikomedvenska
изпрати бележка на kamik kamik
изпрати бележка на Raya_Hristova Raya_Hristova

Координатор екипи и техническа поддръжка:
изпрати бележка на Administrator Administrator


С благодарност към нашите бивши колеги:
mmm
Angela
railleuse
Amphibia
fikov
nikoi
намали шрифтанормален шрифтувеличи шрифта Рачел* - 4 част.
раздел: Разкази
автор: LIANIK

***
Георги се беше отпуснал на стола и сега навел глава назад дремеше спокойно в Кметството. Бай Нонко, кметът на селото, много се чудеше на това момче. Войниче, че е бил от далеч си му личеше от сериозният му и пълен с мъка и горест поглед, от набразденото с белег лице, от ръката, но от всичко друго,което човек можеше да види, нищо не показваше, че зад спокойната и мълчалива натура се криеше такъв смел и силен мъж.
Така спокойно сега си седеше той на стола, подпрян до стената и си дремеше,като че ли пасеше овчици, които кротко си блееха и късаха стръкчета тревица. По кокалчетата на ръцете му още имаше кървави следи. Подуваше се веждата над дясното му око, но иначе други по-големи контузии, кметът, не виждаше да има по Георги. Натъртването на гърба, може би, също щеше да го боли, но за сметка на това, картината, която представляваше Кънчо Плявата беше направо гротески ужасна.” Гледаш го, уж мъж, а всъщност момче седи на стола! А Плявата, поне, с петдесет кила и отгоре е по-тежък, с една глава по-висок и с големи, като лопати длани.” – мислеше си бай Нонко. Само че за пореден път кметът се убеждаваше, че външността често подлъгва и няма нищо общо с истината. Всичкото се криеше в дълбочината на силата, която извираше от душата на един човек, а не от големината и якостта, която можеше да притежава тялото. В това време се чу шум и пред кметството спря кола.
В тясното и тъмно коридорче екнаха гласове и стаичката се изпълни с хора.
- Добър ден! - заговори един от мъжете. - Е!Да чуем какъв е случая? Че на онзи в лечебницата, нищо не му разбрахме, ама и хубаво му е нашарена физиономията! –заклати глава мустакатият мъж, който си личеше,че е главен на другите. Кметът върна поздрава и бавно, ясно обясни накратко нещата без нищо да си добавя и нищо да маха.
-Този, викаш, е опухал като брашнен чувал, онзи зачервен вол? – учуди се държавникът.
– Жените навън него ли чакат? – чу се друг глас, още преди да успее да отговори бай Нонко.
При думите на младия мъж, Георги, стреснато отвори очите си и бързо се изправи. Насреща му с фуражка и униформа, строен и напет се подсмихваше под мустак, стар негов боен другар.
- Жив ли си бе, Мерник? А аз си мислех, че всички сте загинали там, на полето!- извика радостно Георги.
- Братко, ма и аз, като теб, не можах да повярвам какво виждам, когато влязох! Гледам и ум не ми стига, и думи - на стола, опнал се капитанчето на ротата!Нашата Скаличка, дето всички ни бранеше! Направо като жена припадък щях да получа!А ние сами на ръце те изнесохме от бойното поле, целият в кърви, разкъсан… - и влага изпълни очите на Велко Мерника,който просто ги преглътна и продължи. - Толкова се молихме да си жив? А, ти даже си се и задомил? А, иначе все повтаряше, че теб никой не те чака и сам си, и че не е за теб семейния живот. Ах, ах!
Каква радост, какво умиление имаше в думите и действията на Велко и на Георги си личеше и от това, колко здраво се прегърнаха двамата, а останалите наоколо само гледаха учудени. Едва се разделиха един от друг, а по лицето на Георги играеше една такава, нежна, чиста усмивка, като че ли Ангел беше озарил взора му и сега само светлина виждаха очите му.
- Главен, ей т,ва е човекът, за когото съм ти говорил! Като хала се носеше по бойното поле. Луд ти казвам, луд! И нямаше страх да гледа смъртта в очите, сякаш сам я търсеше! А онази, бяга от него, като че ще я изяде! – и засмя се полицайчето.
По-възрастният, който пръв поиска да му се обясни за случката, отначало, изгледа от горе до долу Георги, после се усмихна, някак разбиращо под късия си мустак, здраво стисна сакатата ръка на Георги и рече:
- Жив да си, ей! Не мъж, момче казваха, пък аз не им вярвам! Момче да ми спечели онази битка? Глупости! Ей, така им виках! Пък то, истина! И сега, момче да опуха два пъти по-голям от него! Браво! Ей, от такива, като теб има нужда нашата царска държава!
И изведнъж Георги се намери заобиколен от мъжете, които го затупаха братски по гърба. А кметът , като стреснат беше - герой да има в селото, пък той да не знае! А Георги ги остави да му се порадват някое време и когато малко се успокоиха каза:
- Хайде, където ще ме водите, водете ме!
Велко се стресна, а другите замълчаха и сведоха очи към пода. Личеше си, че ги хвана срам за нещо.
- Че къде да те водим? – засмя се гръмко Главният.
- Ама, нали за боя… - опита се да припомни за случката кметът. Искаше му се да не затварят Георги, ама закон, какво да се прави, нужно беше да се спазва царската воля.
- Абе, Кмете, какъв е онзи, що вдига ръка на царски човек? – запита го Главният и строго изпод вежди се вгледа в него.- Изменник, не е ли? За мен и за закона - измяна се пише това!
- Кой? Плявата ли? – светнаха изведнъж в разбиране очите на кмета.
- Че същият де, онзи, дето сега лежи в лечебницата!
- А защо срещу царски човек? – запита от любопитство, бай Нонко.
- Защото царя му даде най-високо отличие!- изрецитира засмян Велко.- Ей, такъв голям медал, а с него и държавни парици, които да взима, заради това, че се е борил за спасението на народа и нашата земя.
Георги мълчеше навел глава, прикрил сакатата си и наранена ръка. Почувства се той, като дете, направило беля, което хвалят незаслужено за нещо друго. Главният, като видя, че всички си отдъхнаха се обърна към кмета и нареди:
- Пиши там рапорта, пък аз ще се оправя с другото като си идем в града.
Кметът така се разбърза, че само за няколко минути всичко беше уредено, подписано и предадено на началството.

***
Няма нищо толкова страшно, колкото да знаеш, че друг човек, заради теб го грози опасност. Всичко в сърцето ти се преобръща, всичко ти накиселява, всичко, някак си, не на място ти се струва. Още по-зле е, когато този човек с нищо не е заслужил такава крива съдба и такава отплата за добрите си дела. Да се чувстваш виновен, без вина е толкова нетърпимо, толкова горчиво, че осъзнаваш в някой момент на цялата буря от чувства, която те е завладяла със силата на библейски потоп, че всъщност си по-долен от червей и напълно беззащитен пред това да се справиш с връхлетялата беда. Хилядите въпроси, хилядите отговори, които на вълни изпълват съществото на попаднал в подобен кръговрат човек не му помагат, а просто го натискат да потъне още по-дълбоко и още по навътре в завладялата го невъзможност да приеме случващото се.
Така се чувстваше Мика сега, стояща навън, а студът щипеше нейното лице и мислите и течаха все в една посока. ”За всичко съм виновна аз! Трябваше по-бързо да тичам и да не му давам да ме стигне! И сега…И сега…той ще страда, заради мен! Заради грешката ми, Боже, че съм привлякла онзи отвратителен човек към себе си!” Руменееха Микините страни, изтръпваха ръцете и, обгърнали сега здраво двете момичета, които тихо ридаеха, осъзнали бедата, която беше сполетяла чичо им. Присвиваше я корема, някаква тежест чувстваше в себе си, като че ли и малкото дете растящо в нея, и то се тревожеше, какво ще стане с Георги оттук - нататък.
Наблизо Баба Сийка се беше подпряла на тояжката си и дебнеше кога ще излязат хората от Кметството, че да моли за по-леко наказание за Георги. Този мълчалив мъж за нея беше като синче и чувстваше го старата жена като отроче, дето си го е кътала до пазвата. „Чужд е, но прибра и снахичката, и детето на Бончето ще гледа!- мислеше си баба Сийка. - От горе ми го прати някой, че да радва сърцето ми на стари години. Живи, двама сина имам още, но старческата ми душа сега се къса от болка и тревога по този дето е чужд, а като че е роден от мене.”
В мига в който старческите и очи съгледаха човека показал се на вратата на Кметството, баба Сийка се разбърза, пресрещна го и като го хвана за ръката заговори:
- Господ, здраве да ти дава чадо! Да питам колко наказва царя за туй, що момчето е направило?
Главният околийски полицай изгледа бабата, която видимо трепереше от студа. Старческите и сбръчкани ръце леденееха, а под почти прозрачната кожа се виждаха преплетените линии на посинелите вени. И той беше имал майка, и той беше баща, и сякаш сърцето му разбра тревогата на тази простичка, раздърпана женица, подпираща се и едва кретаща в черните си парцаливи дрехи, но намерила сили да стои и чака, какво ще отреди съдбата на детето и.
- Син ли ти е бабо? – топло я запита мъжът. Искаше му се да чуе майчините думи, онези, които само майката милваща и страдаща можеше да изтръгне от сърцето си с така сила, че покосяваха всичко – и лошото, и доброто що можеше да мъчи човешките души.
- Ох, баба! Ми то като син ми е! Снахичката ми прибра и ни ръка е вдигнал, ни дума е казал срещу нея!А където е снахичката, там ми и сърцето, и душата, бре момче!
В това време от Кметството наизлязоха и другите. Тихи детски вопли и ридания се чуха. Момичетата бяха съгледали умореното лице на чичо си и посинялото вече петно около едното му око.А до него Велко Мерникът вървеше, прехвърлил ръка над рамото му и сякаш го придържаше.
Сърцето на Мика изтръпна. Едва се спря да не падне, защото изведнъж и се подкосиха краката. Идеше и да хукне, да разбута всички, да го обгърне и скрие в пазвата си. Да не и го взимат искаше! Щеше да го пази, да го брани…” Мене трябва да ме затворят! Мене! Не него!”Но замръзваха още не покапали по клепачите и сълзите.
Сиво и студено беше. Тежки облаци плуваха в небето. Вятърът ги въртеше ту в ляво, ту в дясно, сякаш и на него му се искаше всичко да стане по-ясно и някак слънцето да затопли и мъката, и тъгата, които ходеха ръка за ръка в света на хората.
Искаше и се на Мика да го опази, но още по-силно сърцето и искаше да избяга. Само мъка носеше тя, щом и на добрите хора заради нея се случваха лоши неща.От както я беше залюляла люлката, оттогава все на криво и вървеше живота. Тя се беше научила да търпи, да преглъща, но сега цялото и тяло, всичкото и изотвътре трептеше в непознат страх и тревога.
Малката Радка не изтърпя, откъсна се от Мика, затича се и с такава сила хвана ръката на чичо си, прегърна я със малките си ръце и зарида силно. Пенка и тя последва по-малката си сестра и изведнъж Георги се намери обгърнат от двете момичета, и двете вкопчили се в ръцете му. Нямаше как да издърпа и скрие грозната саката ръка, Радка така силно я стискаше, а по кожата му се стичаха топлите детски сълзи. Той се обърка. Не знаеше какво да стори, не знаеше как да подходи, а очите му сами се вдигнаха и намериха онези чисти синеви с цвят на дива тинтява.
Какви очи само бяха това! Но в момента в който погледът му пресрещна този на Мика, тя сведе глава и скри лазурните очи под клепките си.Тялото му сякаш потръпна, и сякаш нещо разцъфтя дълбоко в душата му и едновременно някой го откъсна из нея.Тя стоеше там, отново без горна дреха, стиснала здраво юмруци в ръце, навела глава, а нежното и тяло видимо се тресеше, сякаш от студа. Георги отвърна поглед от нея.Децата ридаеха здраво хванали се за него, а сърцето му с тях стенеше: „ Едни те искат, други…” Останаха си мислите му не завършени, защото в този момент баба Сийка и тя бе застанала до него и се затюхка:
- Ох, сине! Какво ще да правим сега без тебе в това зимно време? Как ще да се справяме?А и наближава времето кога Мика ще да роди детето… – и старческите и очи се наляха с влага.
Велко Мерника погледна към Георги. Разбрал беше той, усетил повика и желанието на сърцето на своя другар. А че нещо недоизказано имаше тука и това разбра момчето, познаваше си капитанчето, знаеше и мълчаливостта му, когато онзи сам си мислеше, че няма какво да разяснява.Затова Велко заговори:
- Ех,майчинко, че няма да ви го крадем я! При вас ще си е той и бебето ще види, пък и няма да ви остави.Как се оставя такова женско царство, а?!
Изведнъж вятърът задуха, изви се и пак намаля. На небето се беше разкъсала сивата облачна завеса и през няколко места просияха слънчеви лъчи.
Едни очи отново синееха и блестяха, едно сърце трептеше стремящо се към топло човешко разбиране и отдаващо всичко на което беше способно. Само за миг просветнаха сините очи и бързо, отново бяха скрити зад клепачите,но Георги за пръв път осъзна, че на този свят стига, дори две очи да те погледнат така.
Следва продължение...


Публикувано от anonimapokrifoff на 10.06.2018 @ 11:44:52 



Сродни връзки

» Повече за
   Разкази

» Материали от
   LIANIK

Рейтинг за текст

Средна оценка: 5
Оценки: 1


Отдели време и гласувай за текста.

Ти си Анонимен.
Регистрирай се
и гласувай.

Р е к л а м а

къщата с делфините
автор: zebaitel
179 четения | оценка 5

показвания 4713
от 125000 заявени

[ виж текста ]
" Рачел* - 4 част." | Вход | 1 коментар | Търсене в дискусия
Коментарите са на публикуващият ги. Ние не сме отговорни за тяхното съдържание.

Не са позволени коментари на Анонимни, моля регистрирай се.

Re: Рачел* - 4 част.
от Angelche на 10.06.2018 @ 12:17:10
(Профил | Изпрати бележка)
За целта ( четенето ) си направих второ кафе, изпих го с удоволствие!
Докато четях си мислех, как успяваш да живееш с всичките си герои?
Да преминеш през болките и радостите на сърцата им и да ги предадеш
така, че да живеем и ние с тях!
Прелест си:)))