автор: AlexGergov

„Когато мислиш, че нямаш нещо, а го искаш отчаяно има само един единствен изход – да го даваш на другите. Да, да, това същото, което вярваш, че го нямаш. И когато започнеш да го раздаваш, ще осъзнаеш, че имаш от него в изобилие. Тогава следва логичният въпрос: на кого да го дам? Кого да избера? Кой го заслужава? Но защо изобщо трябва да избираш? Дай го на всички, на абсолютно всички.... и то по много... И тогава... тогава ще видиш истинска магия: това, което си нямал и за което си мечтал с болка в сърцето, ще се появи. Ще се материализира, сякаш винаги е било там. А пък те – другите, ще ти бъдат благодарни, че са го получили от теб. Но ти знаеш тайната, нали? Правиш го и за себе си, не само за тях. Даваш им, за да получиш и ти. Много и от същото. А те – те са някъде там. Пълни с твоята любов.“
Подобни мисли минаваха през главата на момичето, за което ще ви разкажа. Тя не искаше да ви разказвам за нея. Всячески ме разубеждаваше. „Но защо, защо не искаш да разкажа историята ти?“ – попитах я. „Защото аз не съществувам.“ – каза тя. Не съм чувал по-глупава причина от тази, за да не разкажа нечия история. Тя не съществувала, представяте ли си? Не аз или вие, не. Тя, тя не съществувала...

Иска ми се да кажа, че бях влюбен в нея, че я обичах повече от всичко на света. Или пък, че тя ме обожаваше. Защото това би помогнало историята да стане по-интересна. А пък и аз съм човек на силните, изпепеляващи чувства. Чувства, които те оставят без дъх и не знаеш, дали си жив или мъртъв. Да, аз съм такъв. Името ми е Филип Кросбридж. Но това не е моята история, това е нейната.

А най-важното за една история е тя да бъде истинска. Затова оттук нататък, обещавам да казвам истината, само истината и цялата истина. И така: да, тя не ме обичаше, нито аз нея. Упорито твърдеше, че не съществува. Срещнах я един следобед, в една закусвалня на ъгъла на Шерууд и Спрингстийн. Казваше се Карина. Три часа преди да видя за пръв път изумруденозелените й очи се натъктах на друг човек – сестра й Ая. Спомням си, че измисляхме заедно стихчета като: „Ая е началото и края“, „С Ая аз не спирам да играя“. Но всъщност тя беше тази, която си играеше с мен. През цялото време.

Беше непоносима жега, 38°С. Ая ме помоли учтиво да й помогна да разреши малък проблем, който имала. Обикаляла от град на град – първо много големи, после големи и накрая стигнала до малките градове. Никой не искал да й помогне, затова дошла тук, в нашето затънтено градче. И стояла вече час под палещото слънце, с надеждата да срещне някого. И този някой бях аз. Иска ми се да кажа, че беше красива. Трябва да е била. Само че аз не помня как изглеждаше тя. Спомням си всичко друго. Всичко освен нейното лице.

Естествено, аз поисках да знам какъв е нейният проблем. Сигурен съм, че ме впечатли с нещо от първата секунда. Имаше нещо различно в нея, нещо странно. Веднага у мен се всели усещането, че тя сякаш не е от този свят. Затова се съгласих да й помогна с нейния проблем, въпреки че нямах никаква представа какъв е. „Изгубих нещо. Нещо много ценно. – ми каза тя. – Изгубих сърцето си. И сега го търся навсякъде.“ Нямах съмнение, че се шегува. Разбира се, че се шегуваше. Или пък не? Тя изглеждаше толкова убедена. Дори ми показа снимка. Рентгенова снимка, на която мястото на сърцето беше празно. Нямах представа дали е нейна. Може би беше на човек, чието сърце се намира отдясно. Знам, че има такива случаи. Но тя беше напълно убедена, че няма сърце. Твърдеше, че заради тази липса не може да обича. Можела да прави всичко друго, но не и да обича.

И така заедно започнахме да търсим изгубеното й сърце в нашия малък град. Двама изгубени в един изгубен град. Търсенето беше катастрофа. Но това се случва често нали – някой да търси сърцето си и това да бъде катастрофа? Търсехме цял следобед без успех. Изтощени влязохме в малка закусвалня. И там ни намери тя – Карина, която търсеше сестра си Ая.

Едва ли има други две сестри на света, които да са по-различни една от друга. Карина беше по-голямата. Имаше нещо авторитетно в погледа й. Ако те помоли да направиш нещо, не отказваш. Защото усещаш, че това не е молба, а заповед. И така, тя заповяда на малката си сестра да излезе от закусвалнята и да я чака в колата. Може би искаше да ми каже нещо в отсъствието на Ая. Но така и не разбрах, защото две минути по-късно тя също излезе навън. Тъкмо навреме, за да настигне сестра си, която се отдалечаваше с бързи крачки по прашната улица.

- Качвай се в колата, Аглая. Омръзна ми да те търся навсякъде. Какво си мислиш, че правиш?
- Не ме наричай така. Знаеш, че мразя да ме наричаш така. Казвам се Ая.
- Качвай се, или ще те завлека насила.
- Разкарай се, не си ми сестра. Ти дори не съществуваш.

В следващия миг пътувахме тримата в моята кола. Все още в ума ми кънтяха думите на Ая към сестра й. „Ти дори не съществуваш... не съществуваш... не съществуваш...“ Аз карах, дясната предна седалка остана празна. Карина седеше отзад до Ая и я пазеше „да не скочи от колата в движение“, както сама каза. Излязохме от града и поехме на запад. Следващите три часа бяха най-странните в живота ми. Ужасни и прекрасни едновременно. Реалност и сън преплетени в едно.

На 15 километра от моя роден град се намира Долината на гарваните. Зловещо място, ако питате мен, особено по тъмно. Но точно днес то беше различно от всеки друг път. Бяха пристигнали хора от цялата страна, защото именно оттам щеше да се вижда най-добре очакваният космически спектакъл – първото от 80 години насам пълно слънчево затъмнение. Естествено, нямаше начин да не отидем там. Да се слеем с тълпата, да усетим топлината на хиляди туптящи сърца. Може би някъде там Ая щеше да открие своето. Или напротив – да го изгуби. Спомням си, че наистина се сляхме с тълпата. Или поне се опитахме. Само че Ая започна да се държи странно. Говореше с напълно непознати. Разпитваше ги за това дали са обичали и какво е усещането. После се намеси сестра й. Скараха се. Ая избяга и Карина хукна след нея. Опитах се да ги настигна, но ги изгубих сред тълпата. Когато най-накрая успях да ги открия двете се караха ожесточено. Ая повтаряше, че Карина не й е сестра. Твърдеше, че Карина е мъртва и е загинала заедно с родителите им при пожар преди 10 години. Но аз ги виждах. И двете бяха там. Сестрите се нахвърлиха една върху друга. После Карина извади нож....

***

Мястото беше оградено с жълти полицейски ленти. Беше се събрала голяма тълпа. Всички се опитваха да надникнат в плитка дупка, в която съсредоточено гледаха двама следователи – мъж и жена и четирима полицаи застанали в кръг. На дъното на дупката имаше рентгенова снимка. Върху нея – сърце. Всичко беше изцапано с кръв. Малко по-встрани имаше бележка написана с разкривен почерк. Бележката гласеше: „Карина уби Ая. Аз убих Карина. Те убиха мен. Сега всички сме мъртви.“