автор: LIANIK

***
Чудно нещо ставаше с Георги. Преди той гледаше за нищо да не мисли и да не му се въртят в главата разни сметки за напред, а сега все мислеше. Цял ден прехвърляше през ума си какво и колко имаше в къщата, по долапите, в мазата и какво още не достигаше, за да са добре трите му жени.
„Неговите три жени!” – така възкликваше мъжкото му сърце всеки път, когато очите му се спираха и обхождаха забрадените с шарени кърпи главици. Сърцето! От къде се беше появило то, на Георги съвсем не му беше ясно, но тупкаше здраво, проклетото. Като камбанен звън отекваше в гърдите му всеки път, когато наближеше време да се спре пред пътната вратичка. Мъжът знаеше, че на масата го чака завита топла храна, усещаше, че те са някъде наоколо, но не се показваха. Чувстваше ги толкова близо до себе си,че не му се налагаше дори да ги гледа.Те бяха там в родната му къща и всичко родно и мило той с тях свързваше. И цялото му същество сякаш олекваше, знаейки че те са добре и не им липсва нищо.
Но не се чувстваше той спокоен, нещо все го дереше здраво отвътре, свиваше го, лазеше като стоножка и го караше да бъде нащрек. Познаваше той това чувство. Често, когато битката беше в застой и се очакваше врагът да отвърне го обхващаше нещо подобно, преди да се изсипе врящият ад върху главите на войниците. Оглеждаше се, ослушваше се, но пак се отпускаше. „ Привижда ти се!” – сам се кореше и все пак лазещото чувство не го оставяше.
Зимата замиташе с полите си прашните улички, дрезгавият глас на вятъра фучеше през пролуките, вмъкваше се в цепнатините и довяваше мириса на студена влага. Понякога сутрин, а понякога късно привечер валеше ситен дъждец, който чукаше по керемидите, превърнал се в бабино просо от ледения въздух.
Студено си беше, затова Георги повдигна яката на горната си дреха и сгушен, но мокър от дъжда пристъпи в стаята. Вътре гореше огън. Топлият въздух още с влизането те обгръщаше и нежно милваше почервенелите студени страни. Отпускащи тръпки пролазваха по тялото и караха кръвта да се задвижи във вените. На печката вреше и вдигаше пара вода. Момичетата кърпеха нещо на масата, но когато Георги влезе те спряха и се изправиха.
- Нищо. Нищо. Продължавайте си! – промърмори свъсено Георги. Огледа се, но никъде не видя Мика. – А, къде е… - гласът му заглъхна, някак прекършил се пред това да изрече,”стринка ви Мика”. Нещо го бодна странно в сърцето.
- Стрина Мика отиде у баба Сийка за яйца. Кокошките вече взели да се мъкнат и много не снасяли, но бабата посъбрала някое и друго. – отговори му Пенка.
Георги се замисли.”В този дъжд и студ, къде е тръгнала? И сигурно пак почти гола, без горна дреха ще да е. Може на нея да не и е студено, но за малкото трябва да мисли, а тя, все без горна дреха ходи навън.”
- Пък и искаше да измоли за парче стара сланина, защото леля и каза, че много тачиш манастирска чорба и искаше утре да стори,че да къкри на печката.- прекъсна мислите му Радка.
По устните му бавно пролази усмивка. Манастирската чорба той наистина обичаше. За да не е съвсем постна, пък и да се плоди*, майка му слагаше в нея, какъвто зарзават имаше: керевиз, морков, кочан,чушка, понякога бакла и зеле. След като всичко навираше, нарязваше на парчета сланината и я пускаше вътре, оставяйки чорбата да си къкри бавно на огъня, почти до разваряване. Каква чорбица само ставаше! Стопляше всичкото ти отвътре-навън. Хубаво му стана и на Георги, а от кога не се беше усмихвал, сам той не знаеше. Реши да погледне навън по пътя и да пресрещне Мика. Той почти беше стигнал до малкото каменно мостче, когато погледна надолу към пътя, а очите му видяха това, което сърцето му не искаше да узнава.
Малко преди пътя, след предпоследната къща на селото Кънчо Плявата и Мика стояха едно срещу друго. Георги сви ръце в юмруци, но бавно се обърна и се върна към къщата. Не му беше работа да се бърка в това.Такова внимание той не можеше да даде. Не го биваше по сладките приказки, а за другото смелост и воля не му стигаха, дори и да имаше желание.То стигаше само ръката да му видят, белегът увенчал половината му лице, грозно пришитото рамо – стигаше им на хората това, веднага да го преценят за „развалена стока”. А, жените бяха по чувствителни и повече им правеше впечатление грозотата. „ На какво се сърдиш сега? – сам се запита Георги, докато тихо затвори вратата зад гърба си. – Жена е. Иска си внимание, а ти не ставаш за това. Ако я нямаше тази държавна издръжка заради войнолъка, едва ли щеше да сколасаш да ги изхраниш.” Той мина тихо покрай Пенка и Радка и тръгна нагоре по стъпалата. Но се спря на първото. Отказа се и се повърна. Придърпа стол и седна отстрани до печката, но така, че да вижда вратата от дясната си страна.
Не се наложи дълго да чака и се чуха забързаните стъпки отвън.” Иде си.” – светкавично премина през главата на Георги.
Идваше си, така беше, но как си идваше Мика, само тя знаеше. Как беше успяла да се изскубне от мръсните ръце на този отвратителен човек и тя сама не разбираше. Усети се, че я следят още по пътя, забърза се, но я настигнаха стъпките. Дръпна я за ръката Плявата, заговори и с мазния си глас:
-Я, какво си имаме тук? Не бързай толкоз, ма! Какво се надуваш,като мисирка? Така и така за мене те тъкмиха, пък ти и дума не продумваш! Давай, ей там, да идем край реката!Нужно е да си ми платиш дан за това, че не за мен се венча, ми за този сакатия.
Мика цялата пребледня. Загорча и в устата, затрепериха и краката, развълнуваха се женските гърди. Прилоша и от миризмата на вкиснато вино и жибри, която се носеше от Кънчо Плявата.
- Да си ходиш по пътя! Да не се занимаваш с мене или с Георги! –троснато рече тя на мъжа и се опита да го заобиколи и продължи по пътя си. Кънчо обаче не мислеше така. Хвана я изведнъж и задърпа встрани от пътя:
- Що се правиш на вода ненапита, ма! Я ела сега да ти покажа…- ръмжеше той, а лицето му почервеняло беше от напрежение и гняв. Мика пусна престилката в която бяха завити яйцата и сланината. Разсипаха се овалните топки, пукнаха се черупките и омаза се пътя. Мика потрепери, но не спря да се дърпа, изблъска го изведнъж, наведе се бързо, грабна сланината и хукна нагоре по пътя към къщата, която беше наблизо. Кърпата и остана в ръцете на Плявата, а самата тя зачервена и поразмъкната влезе в двора. Успокои крачките си и отвори вратата.”Най-после съм вкъщи!” – изстена душата и. Спря се на прага. Сърцето и уплашено трепна. Пенка и Радка сгъваха кърпените дрехи, а Георги седеше близо до печката, откъдето се надигаше и диплеше до тавана парата от врящата вода.” Сега какво да казвам за яйцата?- потрепери Мика, но сдържано поздрави, мислейки си, че нейния глас няма да издаде напрежението и страха от случилото се:
- Добър ден!
Децата отвърнаха на поздрава, а Георги все още мълчаливо седеше до огъня. Тя остави сланината на масата, но Радка забеляза липсата на другото:
- Стринко ма, яйцата си забравила. – отвърна момичето.
Мика пребледня, защото погледа на черните очи вече директно се взираше в нея.
- Не съм. – потрепери отново нейният глас.- Едно куче по пътя ме стресна, та не бях вързала престилката и се счупиха. Само сланината остана.
„ Куче? По-скоро дърт лисугер е бил!” – изригна нещо в душата на Георги.Той рязко се изправи и бутна столчето, но не изпускаше от очи Мика.Тя цялата потрепери, пребледня и по челото и избиха капчици пот от погледа му.
- Аз не исках да ги счупя. Ще помоля някоя съседка за други, колкото има да ми даде. – извинително заговори Мика, а по нейното лице се стекоха избилите капчици пот.
Георги премина покрай нея и сякаш буря с леден вятър я подмина. Отвори вратата и преди да я тръшне извика.
- Не ме чакайте!
В изпълнената с топлина и пара стая настъпи тежко тишината. Децата ококорени гледаха към вратата, на която пантата се разхлаби, заради силния трясък. Мика стоеше сдървена,права насред стаята, още не осъзнала всичкото, което се беше случило.

***
Георги вече бързаше надолу по пътя. Така му беше причерняло пред очите, че за малко да не види петното от жълтъци и стъпкани бели черупки на мястото, където беше видял Мика и Плявата. Спря. Настръхна му всичкото, и ако до сега луда жар го топлеше, сега лумна вече огън, който като напалм изпепеляваше.
- Как можах да се усъмня? Как? Ще го разкъсам този! – изръмжа той и силен, накъсан и гъст дъхът му изрисува облаче в пространството. Влагата и студът бяха запечатали петното и черупките, като платно нарисувано и лъснато със смола, за да свети грозно и злобно сега пред очите на младия мъж. Изведнъж Георги се затича надолу . Бързаше той да настигне, този, когото му трябваше.Ако не успееше, знаеше от къде ще го извлече, като лисугер от котилото му.
„ Жени ще пипа! Моята Мика! Ще я докосва с мръсните си ръце!” – изригваше горчивото в душата на Георги.Познаваше той тези мъже и погледът на уплаха в очите на жените преживяли насилие. Войната на всичко най-грозно го беше научила и от което той се отвращаваше. Стигна най-после до кръчмата и влетя през вратата. Не му беше нужно много време, за да открие този, когото искаше. Спря се прав до масата и рече:
- Ставай!
Плявата трепна, но бавно извърна глава. Мазното и зачервено по бузите лице се опъна в ехидна усмивка. Хитрите малки очи се закотвиха върху недъгавата ръка :
- Бре,бре! Кой се окадил да дойде в кръчмето? Сакатото войниче, заобиколено от женоря дошло ми на крака. К,во ся, да не би и другаде да си осакатял, та ти требва някой да вдига фустата на булката ти? – засмя се Кънчо, сам на шегата си.
- Ставай и излизай вън! Там ще се разберем! – изгърмя гласът на Георги. В пълната кръчма настъпи тишина.
На Плявата въобще не му идеше на ума, че за пръв път някой ще се изправи пред него, да му търси сметка за това, че е опипал някоя фуста.Та и сега майтап му се видеше, този строен мъж, който повече на момче приличаше и беше мълчалив като пън, да му говори на сериозно.
-Тц,тц! Хайде ся, тука не е за палета! Бай ти Кънчо кога е гонил момите, още в повивало си бил и от своята майчинка си цокал, като от крава. Я се пръждосвай от тука!
Георги се наведе, хвана здраво за врата шкембелията и като приближи уста до ухото му изръмжа:
- Навън! Чакам те! Не дойдеш ли, ще те влача оттук през пътищата на цялото село и по мегдана, че да го ометеш.
После младия мъж пусна Плявата и гнусливо някак забърса ръка, обърна се и тръгна към вратата. Тъкмо прекрачваше прага, когато чу някой да вика отзад, но още преди да реагира, върху гърба му се стовари ритник. Георги излетя и падна върху втвърдената кал, студена и стържеща. Беше малко замаян, но веднага се подпря на ръце и изправи. Бързо се обърна към посоката, откъдето идеше бедата. Опита се Плявата да му нанесе още удари, но вече нямаше как да играе нечестно. Георги беше пъргав, жилав и под широките ризи, здрави сухожилия издуваха раменете.Не беше лесно да дърпаш коли с амуниции и да носиш ранени или загинали хора по разораните от бомби поля, искаше се сила и инат за това. Тях Георги притежаваше в повече от всичко останало.
Страшна беше картината на това, което ставаше пред очите на кръчмаря и на останалите подпийнали селяни. Сякаш не човек, а дива мечка награби по- старият и по-едър мъж. Кокалчетата на Георги се обелиха от силата с която юмруците му се срещаха с тлъстината на Кънчевото лице.
„ И за Милкана, и за тетьо, и за брата, за снахичката, за майчицата ми…- нареждаше в сърцето си Георги,- за другите, що не са ги защитили от тебе и най-вече за Мика…”
Колкото повече удряше, толкова повече сила и гняв влагаше той. Опитаха се да го спрат. Плявата ревеше като магаре, от счупеният му нос струеше кръв, ръката му беше извита несвойски и свободно се люшкаше, лицето му нацепено беше и сигурно имаше счупени ребра. Беше опитал да връхлети върху Георги, но онзи го избегна и сам Кънчо беше паднал на земята. След това вече нищо не можеше да спре младият мъж да удря и тъпче здраво с краката.
Най-после разсилния, кмета и още няколко други го хванаха и издърпаха от Плявата.
- Спри се бе момче! Не си струва този да го лежиш, а и жените ти, какво ще правят без тебе? – извика му кмета. Георги спря. Чуло за милите главици, забрадени с шарени кърпи, сърцето му не даде повече на тялото да блъска падналия на земята Кънчо.
- Затворете гооо! Утрепа меее! Обесете гоо! Ой, майчицеее! – крещеше и стенеше онзи, хубаво овъргалял се като прасе по земята.
- Шт, че да не те подхващам и аз! – изкомандва го кметът.
Прибраха Георги в кметството да чака полицейските да дойдат от града. Плявата натовариха на една кола да го закара в градската лечебница.

Сърцето на Мика се свиваше, а навън вече пропяваха трети петли. Георги не се беше прибрал. Момичетата и те чакаха до някое време, но тя ги прати да си лягат. Нямаше го цялата нощ и нещо я душеше.” Ами, ако онзи го беше пресрещнал и убил? – щураше се тя из стаята. - Боже, не давай, опази го! Че какво ще правим без него?”
Рано още призори, когато тъкмо беше задрямала на масата се чу тропане по портичката. Мика скочи и се забърза да отвори.
- Мари, че спиш? Мике, мама, я буди децата и пред кметството с мене. Да го не затварят момчето! То не знам, какво ти е направил онзи, ма с право го е опухал Георги. Добре, че не го е убил. Сега да идем да се молим, мама, да го не затварят за дълго и по с време да го пуснат.- насреща и стоеше баба Сийка, запъхтяна, подпряла се на кривата си тояжка и видимо развълнуваните думи,които редеше падаха като камък върху Мика.Тя направо изстина:
- Как е узнал? Я, не му съм… - после спря. Просветна и нещо в ума и промърмори. – Видял е.
Стана и гузно, страшно. Какво ли си беше помислил?Че сигурно повод е дала, но пак е отишъл и…
- Колко е зле ,Георги? Ранен ли е? - започна да разпитва тя старицата.
- Ох, чедо, малко да отдъхна! Буди сега децата, че чакат околийската полиция да дойде, че да решат. Ще чакаме и ще молим, като го взимат да не му дават много дълга присъда, по-бързо да си дойде и при тебе и при децата.
- Но как е той? –нетърпеливо и с ужас в гласа повтори младата жена, въпроса си.
- Ох, мама, добре е момчето. Разправят, другите, като хала помлял Кънчо, хубаво го сгъчил и му натрошил кокалите. Онзи върху му скочил откъм гърба, бутнал го, ма кога се изправил Георги, Плявата вече нямал къде да мърда.
Ту в потрес, ту в гордост се въздигаше душата на Мика, докато баба Сийка и разказваше чутото от хората. Не се бавиха много.Събудиха децата и после заедно тръгнаха към Кметството, където сега държаха Георги.

Следва продължение...