Те за много от нас са измислена истина.
Но животът е сложен до болка.
Малки пролетни пъпки с любов неразлистени,
скрити в цифрите. Знаем ли колко са?
До кога с поглед плах ще претърсват пространството
да усетят в усмивката Нея?
Изчервявам се, тази вина ми е тяснса...
Как без нашите ласки живеят?
И защо те с години сънуват в леглото си,
че открили са своята майка?
Безразлични остават фантазните фотоси
и биз спомен е чаят от лайка.
Неживяните мигове - дупки в съдбата им -
са сълзи на Христос по Великден.
Но животът за тях пак тече на обратно.
Да са ничии вече сме свикнали.
И сме смешни по празник да чистим чернилката
от изцапана съвест. Цинично е!
Те са наши деца, но е празна хранилката.
Искат обич, но друга, различна.
01.06.2018