автор: tsveti

Стресна се и отвори очи. Лежеше на голямо легло в полутъмна стая, а с гръб към нея някой кротко похъркваше.
Скована от страх, заоглежда непознатите странни предмети наоколо – висок тъмен гардероб, изправен чак до тавана, щори, спуснати до земята, които чертаеха светли просеки в тъмното, маса за гладене в ъгъла, изправената ютия върху която я зяпаше укорително. „Къде съм!“ – пищеше ужасен тънък гласец някъде от дълбините на съня ѝ. Отново прокара поглед по очертанията на спящия до нея мъж. Ниско подстриганата му глава бе доверчиво отпусната на възглавницата. Плахо посегна да го докосне. „Но кой е той!“ – продължаваше да пищи онова гласче. „Толкова е топъл“ – погали го по-смело. Постави ръка на голото му рамо. Бавно се притегли към него и го прегърна. Долепи се до гърба му и по цялото ѝ тяло се разля позната топлина. Отпусна се и си спомни. Стопли се и се усмихна. Сгуши се и се унесе отново. Ходеше ѝ се до тоалетна, но не смееше да мръдне от този остров на спокойствието. Унасяше се, но не смееше да се отпусне отново в лепкавата паст на страшния сън. Уродливите муцуни на чудовищата напираха толкова живи пред очите ѝ, че по тялото ѝ плъзна хлад, а лицето ѝ се сгърчи от отвратителната им миризма. Чувстваше, че е нужно само едно движение обратно към съня или една крачка извън леглото, за да попадне в огромните им, покрити с шипове лапи или в лигавите им, многозъби усти. Вкопчи се в топлото тяло пред себе си, втренчи се в успокояващата светлина, която се процеждаше през щорите. Усети как голямото легло леко се полюшва. Видя се като корабокрушенец върху спасителен сал в бурно море.
Сепна се в момента, в който вдигаха наздравицата и удари с такава сила чашата на Габриел, че изящният кристал се пръсна и кървавочервената течност, която според бащата на Габриел древните наричали „вино“, плисна върху бялата дреха на Габриел и върху нейната сребриста рокля. Изведнъж оживената глъчка в залата секна и всички се скупчиха около тях.
- Мая, всичко наред ли е? Добре ли си, скъпа? – разтревожено я заразпитваха някакви странно облечени хора наоколо.
Докато стесняваха кръга около нея, усети непознато досега чувство на тревожност да я завладява. Сърцето ѝ заби непривично силно, зави ѝ се свят.
- Бледа си, момичето ми – Габриел я прихвана грижливо за ръката – Искаш ли да излезем на въздух?
- На въздух? – повтори, без да разбира.
Всички ѝ се струваха нелепи – жените с дълги до земята блестящи рокли, а мъжете в някакви бели връхни дрехи с опашки, досущ като пингвини. „Къде съм“ – учудено оглеждаше собствената си ефирна лъчиста рокля, тънка като паяжина с кървави пръски от вино. „Разбира се, без алкохол!“ – поучително размахваше показалец бащата на Габриел и на това място неизбежно следваше една от любимите му лекции за пороците, които някога унищожили древните. Ами да! Това са те – родителите, братовчедите, приятелите. А са облечени, гримирани и фризирани според темата на вечерта – „древните“. Решиха да посрещнат нова година като древните, на които всички тайно се възхищаваха, а на глас ги осъждаха заради техните слабости и пороци.
- Всичко наред ли е, мила? – прошепна Габриел. Топлият му дъх опари ухото ѝ.
- Габриел! – стисна силно ръката му.
- Да, мила?
- Отива ти – докато разглеждаше зализаната му назад коса, която откриваше високо чело, красиви вежди, големи очи, с изненада усети, че ѝ се прииска да го прегърне, да се сгуши в него, да го целуне. Дръпна го за ръка и го поведе към терасата.
- Мая? – истински се изненада от спонтанната ѝ реакция. Тя – генният космолог - образецът на хладната логика!
- О, всичко е наред, не се тревожи – усмихна му се – просто цялата тази атмосфера, нали разбираш, а и ти – пресегна се и го погали по гладко избръснатата буза – приличаш на Гетсби и... отива ти...
Габриел наблюдаваше с все по-голяма тревога бърборещата несвързано Мая. Помъчи се да улови мислите ѝ. Беше добър в това и опита всичко, на което го бяха учили, за да се настрои на нейната честота, но нищо не различаваше, освен невъобразимо хаотичен шум, пращене и далечни накъсани гласове, излъчващи се от нея. „Ама че настройки! Като кошер!“
- Мая! – хвана я за ръцете и силно я разтърси – какво става, Мая? Пак ли онова видение? За онази жена от древността? Как беше – А-я?
Тя спря на място и го изгледа продължително. После махна с ръка и отсече:
- Ама че си..., хей! Писна ми от вашата сериозност. Хайде! Да танцуваме, Габриел, бързо, ела, хайде, хайде де! – затегли го изведнъж в обратна посока – към импровизирания дансинг.
- Оркестър! Фокстрот, моля! – провикна се високо тя, за изненада на всички присъстващи.
- Но аз... аз не мога, Мая – опита се да протестира потресения Габриел, когото Мая безцеремонно притегли в центъра на дансинга.
- Глупости, разбира се, че можеш – изгледа го продължително страстно през удължените си мигли, премятайки голите си ръце около врата му – Знаеш, в колективната памет на клетките ни е. Всичко сме наследили от тях – и танците, и музиката, и това – притисна се към него и го целуна толкова дълго и опияняващо, че той забрави всичко – и логиката, и здравия разум и че гледа с насмешка на тези стари сладникави танци. Прииска му се да я отвлече някъде където ще бъдат само те. Той, тя, слънцето и ветровете. На кораб в бурното море. И тогава неусетно мислите му се сляха с нейните без никакво усилие. Придърпа красивата ѝ глава върху гърдите си и се свърза с нейната честота – кристално ясна както винаги, звънлива и силна. Неговото момиче. Като някога. Мислите им заедно съграждаха свят - красив и желан, завършен, неунищожим. И заплуваха заедно на голям тромав старинен кораб с искрящи бели платна в безбрежната морска шир. Сами и свободни. В танца телата им се сливаха в едно. Движенията им - леки и подразбиращи се, произлизаха едно от друго, без да е ясно кой води и кой следва и без това да има никакво значение.
Внезапно хармонията бе нарушена. Усети остра болка в корема и чувството, че между двама им минава остър нож и ги разделя рязко като две половини на ябълка. Не видя образ, но потръпна от странната тревожна вибрация в мисълта ѝ. Започна със силно пращене, а после припукване и неравни паузи, точно като допотопните радиостанции на древните. А после – дразнещо дисонансна, заглуши звънката честота на Мая. Пребледняла, тя продължаваше да танцува. Нежната ѝ красива рокля, опръскана с вино, се ветрееше около нея. Краката ѝ механично се движеха в такт. А в главата ѝ бушуваше буря от електричество. Докато я гледаше притеснено и се чудеше как да ѝ помогне, Габриел обърка стъпките на танца и я настъпи. Тя залитна и се люшна като перце срещу него. Той я прихвана и я обгърна здраво с ръце.
- Да вървим, Мая! – тихо, но категорично прошепна.
Този път тя послушно се остави в ръцете му. Докато кимаше с глава на останалите и с високо вдигната ръка им показваше да не се намесват, успя да я изведе от залата и да я заведе в стаята им. Настани я да седне, наля ѝ вода. Седна до нея и стисна силно ръцете ѝ в своите.
„Мога ли да помогна с нещо, момичето ми?“ – попита я с поглед.
- Много съм изморена, Габриел – отговори му тъжно на глас – Ще ме прегърнеш ли?
Внимателно свали тънката рокля и изящните обувки с висок ток, направени по поръчка специално за вечерта. Сложи ѝ лека пижама. Погледът ѝ беше тъжно зареян някъде далеч. Заведе я до леглото, легна до нея и силно я притисна към себе си. Тя се сгуши като бебе в него и затвори очи.
Огромното чудовище изрева срещу Ая. Тя изпищя и закри очи с ръце. Ужасът скова всичките ѝ мускули. „Това е краят, това е краят...“ – ритмичен рефрен барабанеше в ушите ѝ, по-гръмък дори от рева на чудовището. Усети дългия му лепкав език да облизва лицето ѝ. Дъхът му вонеше на развалени яйца. Отвратителното му примляскване, докато лакомо душеше главата ѝ, вероятно секунди преди да я отхапе, доведе страха ѝ до безумие. „Не! Не! Живее ми се! О, не! Моля те, не! Искам да живея!“ – изпищя тъничкото гласче.
„Тогава живей, Ая!“ – една силна властна мелодия уверено си разчисти път в симфонията на поражението.
„Но как? Аз всъщност... това чудовище, то... много е силно... аз... – объркани плахи накъсани снопове от гласове се кръстосваха безразборно във вече съвсем абсурдния сюжет.
Чудовището продължаваше да реве срещу нея с широко зейнала паст. Дългият му език с връхчето си докосваше брадичката ѝ, а от гърлото му лумтяха пламъци, които изгаряха лицето ѝ. Косата ѝ пукаше и пламтеше като огнена факла.
„Живей, Ая! “ – един мощен, самоуверен глас изригна като вулкан като че ли някъде издълбоко от вътрешностите ѝ. Тя изведнъж стремглаво започна да пораства и бързо се издигна високо над чудовището. Размаха ръце да отметне косата си. Объркано се огледа за чудовището и едва успя да го разпознае. Беше се смалило до неузнаваемост и приличаше на малко гущерче в краката ѝ, обути в прозрачни сребристи обувки с много остри, главозамайващо високи токове. Докато го гледаше втренчено отгоре, то изсъска сърдито и се шмугна в някаква дупка наблизо.
Сама се възхити на себе си. Беше красива, стройна, с дълга до земята синкава коса и тънка като паяжина сребриста рокля, опръскана с кръв.
„Кръвта на чудовището ли? Но как?“ – зачуди се.
„Силата на мисълта, мила Ая!“ – отговори ѝ познатият властен женски глас.
Габриел се събуди от усещането, че е наблюдаван. Погледът му срещна бистрите сини очи на Мая. Усмивката ѝ го зарадва като хлапак. Прегърна я и силно я притисна към себе си.
- Габриел, скъпи, готова съм – изгледа го решително.
- За какво, момичето ми? – промърмори сънено.
- Готова съм да имаме дете, скъпи – категорично отсече.
- О, Мая! – затвори очи, за да се наслади на двете половини на ябълката отново в едно съвършено цяло.
Представи си сочното плясване на перфектното слепване така, че не можеш дори да разпознаеш къде точно е имало срез, точно както го бяха правили в практическите упражнения с всякакви видове обекти. Извая образ на дъхава червена ябълка в мислите си и го предаде на Мая. Тя се усмихна и го целуна.
- Дано само всичко е наред с...
– Габриел, имаме абсолютна съвместимост, за да станем родители. Да не мислиш, че не съм проверила? – разсмя се звънко.
- Ах, ти – ръката му крадливо пропълзя под леката ѝ дреха.
- О, да, ще го направим по старомодния начин, татенце – изхлузи дрехата си и се излегна на гърдите му.
Победила страшното чудовище, Ая спеше и се усмихваше насън. Пъргаво и сръчно бъркаше тесто за палачинки в кухнята. Тананикаше си. Главата ѝ беше лека, а мисълта ясна. Нямаше никакво главоболие. Туморът в четвърти стадий беше изчезнал, все едно никога не го е имало. Децата се втурнаха по пижами в кухнята, настаниха се на местата си и тя мяташе горещите палачинки право в чиниите им, докато им разказваше усмихната за страшния сън, който завършил щастливо и сега вместо в болницата за операция, ще отидат всички заедно на езерото с водните колела. Те хвърлиха изведнъж приборите, скочиха към нея и я прегърнаха. Тя ги обгърна и двамата с ръце и се разплака от щастие. В този момент в кухнята влезе нейният Гаврил. Държеше в ръце бяла, фина като паяжина дреха, опръскана с кръв. Усмихваше се.
- Знаеш ли, не било кръв, изследваха го в лабораторията. Вино, но безалкохолно.