автор: Mariell_Desing

Чуваш ли стъпките ми във въздуха -
косите ми се протягат
заедно с костите
да те стигнат преди тъмнината
да подвие опашка
и да легне в крилете ти мълком.
Пръстите на тишината
отдавна са зараснали
от твоите целувки-белези.
Не се страхувам от мълчанието,
а от шумналите води
на шумното безразличие.
Аз съм само мимолетница
върху минираното поле
на чувствата ти.
Обичам те,
макар и да не вярваш в любовта.
Няма лек за това.

Няма лек, когато спомените
всяка нощ съскат и хапят,
и прогризват бавните минути.
Солта на всички морета
няма да стигне,
ако се взреш да броиш
хвърлените ми погледи назад.
Мракът на раздялата
завинаги ще е мой дар
и мое безбездно проклятие.
Ако сърцето ми не беше
просто немилостив сбор
от механични, сухи мъниста,
щеше да е твое,
щеше да е дъждовно чисто.
Но мастилницата ми е куха,
очите ми са вятърни дюни,
а юли никога няма да настъпи.
Отрова, само отрова
вирее, връзва и вее
зад пределите на самотата ми...

Но някой ден, някой живот
в някоя безкрайност,
тази любов ще ни ръкоположи -
аз, ти и нищо друго...