автор: Elling

Кой ще утеши тишината ми,
след като острите токчета на думите ти,
я раздробиха на милиони късчета
плачещо ехо?

Как повече да се утежни тъмнината ми,
след като очите ти почерниха полета
на всеки лековерен летен отблясък
от отдавнашната омая?

Трябва ли някой да ужили сетивата ми
с повече злост от тази, която усърдно заби
в наивния цвят на празно протегнатите
мои ръце?

Възможно ли е да се унижи добротата ми
с огън по-омразен от зноя, с който зная,
че изпепеляваш до дъно плахия поглед
обърнат назад?

Не. Никой. Никак. Никога. Няма.

Защото безпощадно сриващите се дни
са просто едни нежалостиви жрици
на съскащите отровно спомени
в разрушеното оброчище на живота ми...