автор: vesan

На всичките ни "забравени", незабравими Учители... тъжен поздрав за вчерашния празник и - Поклон!

Това Вие ли бяхте, другарко Игнатова?
Вече сигурно някой ме ругае на глас!
Но за мен, а навярно и за целия клас,
и за онзи далечен, влюбен випуск, когато

тайно слушахме Пърпъл, тайно пеехме в парка
по куртки избелели "Лет ит би, лет ит би...",
ще останете спомен, част от наш`те съдби
романтично красива, затова и "другарко"

сте за мен, не "госпожо"... Но защо обяснявам?
Не на друг, а на себе си тези мисли дължа...
Впрочем, мисля че даже и това е лъжа...
Няма дългове. Просто в мен горчиво остава

безответната болка и вината, че снощи
не намерих куража да поспра. Сякаш Вие,
натоварена с тежки вързопи хартия
под дъжда, бяхте нищо. И отминах. А още

помня как ни четяхте Пастернак и Лилиев,
и говорехме дълго за Петьофи и Блок -
те не бяха тогава част от някой урок,
но до тях търпеливо ни отведохти Вие.

И ни учехте честно да живеем. Уви,
снощи този урок се оказа забравен.
Гузен бързо отминах, а зад мен изоставен
сякаш къс от сърцето ми тъжно в мрака кърви.