автор: daro

/диптих/

…И без увисналата тетива,
достатъчно е тъжна
ахилесовата усмивка
на изменчивия днешен свят.

Зад ъгъла на кафене,
доцент с наведена глава
заорал е поглед в тротоара
и относително на две,
прекършва бавно ръста.
– Добър ден, учителю! - му казвам,
а той не чува.
Просмукан от печал корава,
цигарата на екс опъва
и понесен като дим
нанякъде пътува, пътува...
отказал жалката ти роля-броня,
в която нищо не рискуваш.

Надеждата за утрешната тяга
ще трепка по клепачите му – ненадеждна.
И когато слънцето лъчи протегне,
тя ще продължи да настоява –

на утрото му да е
нощна смяна!
…
Пресъхва делникът напразен,
смален до тъпанчето на глухарче.
Пристъпва неумело и залита,
подхлъзнал се на облата му стряха.

Откъм гърба на магазинчето отсреща,
жена
подобно моята родина,
изправена се облекчава.
Обръщам се към нея:
– Ела,
в дома ни имаш нова рокля, майко!
А тя
с изстискани очи ме изучава.

И не се преструва…
в престорения на сърдечен свят.