автор: tearfly

Безконечна съм, когато летя във въздишката ти. Намирам се в петолинието на усмивката, която спускаш по тих дъждовен облак. Намирам се там, където китарите мълчат, а птиците пеят; и всичко изглежда основателно щастливо. Като избухнала буква „О”.
„О” като „Огън”; като „Огърлица”; като „Оранжев”; като „Оратория”; и някъде, преди и след тях, „Обичам!” казва всичко.
Рисувай ме като клонка, като ручей, като обратната страна на луната, като всичко невидимо, което е видяно с очите ти!
Бедра и устни. Спрях сезоните за теб. Усуках паралелите. Издухах меридианите. Няма затвори.
Времето циркулира извън кръглото на Земята; единствено, за да съхрани между страниците си бледата ми ръка, докоснала твоята.
Мастилото изкашляно от перото ми, гори; защото лежиш на хартията невъзмутимо гол, изяждащ разстоянието между стон и докосване с редовете. Там си искрено щастлив. Влажен.
Прегръщащ. Нежен.
Възбуждаш въображението ми! Дишам! Дишам тялото Ти! Кося въздишките ти с мигли!
Красивото няма как да се скрие между четирите ни очи!