автор: Off_Ne_Znam

Тичаше като обезумял из гъстата гора,
Всяко мокро листо му удряше шамар,
Всеки жилав клон се впиваше в плътта му,
Всеки камък го спъваше и политаше да падне,
Но пак тичаше и тичаше през гората,
Като подгонен от див звяр,
Като обезумял.

В съня си тичаше през гъстата гора,
Без да знае от какво бяга,
Без да знае кой го преследва,
Без да може дори за миг да спре.
В съня си тичаше по калната пътека,
И се молеше този бяг
Никога да не спре.

Тичаше като обезумял из пустата гора,
Дъждовни капки се удряха в лицето му,
Болката се сливаше с есеннната мъгла,
Знаеше, че не трябва никога да спира
Този свой отчаян бяг в съня,
Докато краката го държат...

И той отново се буди, облян в пот,
Разтреперан като мокро есенно листо,
И пак се пита защо този сън не продължи
Завинаги или поне до смъртта,
Единственото, което искаше,
Бе да продължи да тича,
Човекът с отрязани крака.