автор: RockAround_theC_l_ock

Брашно не мелят ръбестите камъни...
А ние, с ръбовете си сдвоени,
подпирахме въздушните си замъци,
аз влюбен – ти, по-влюбена от мене.

Богати с време – не пестим годините...
Орѝсани – да спим в едно легло,
a в него, нощи неброени минаха,
в любими пози… И – съвсем без облекло!

Дори сърдити – бяхме все прегърнати
от избелялото ни, старо одеяло –
събуждха ни спомени превърнати
от ористà ни – в утро помъдряло.

Дали от ȯрис ще тежат годините
или ще посивеят от привичност?
И колко още чакат неизминати
в редица от логична нелогичност?

И колко още тъй ще си досаждаме
обречени – в едно легло да спим?
...
Заети ръбове да си изглаждаме –
не ни остава време да броим...


Бой..Боев, 2018