автор: LIANIK

***
Когато чу мълвата, разнесла се, като аромат на топло изпечена погача из селските дворове, нещо в Ясен трепна. Някак си отдъхна той, че е грешал за чувствата на девойчето и, че сигурно се е подвел. Но остана в него едно такова чувство, като от развалено вкиснато вино, да таи и отлага утайка в неговата душа.
Беше свикнал някак, да среща погледа на Лозана, да усеща, по себе си, онова, странно, щипещо чувство, което го дразнеше, както конската муха, дразни животното. Излъгал се беше и това е! Може би, всичко е било, защото двамата със Стоян бяха братовчеди – на брат и сестра деца. И двамата ходеха заедно, веселяха се с другарите, закачаха се с момите. Хубавото лице на Ясен беше повече сериозно, но когато усмивката заиграеше по скулите му, то ставаше така лъчезарно, че на човек му се струваше, че друг момък стоеше пред него. Докато Стоян със сламените си коси и вечно играещата усмивка на лицето, винаги поднасяше пълни качета с шеги на другите, братовчед му стоеше сериозен и притихнал, но ако се загледаше някой, щеше да види, как ъгълчетата на устата му подскачаха, сякаш, ей сега щеше да прихнат от смях устните. Зелените му очи винаги бяха прикрити под тежките и гъсти тъмни ресници. Не обичаше той да показва на хората, какво мисли и какво чувства, затова Ясен, често предпочиташе да оставя на Стоян да говори повече и да ги развеселява. Последно време едни руси коси и гълъбови очи го бяха пленили и се ядосваше сам, че не прилича на братовчеда си, че някак да подхване работата. Кръшната снага на Милка му изглеждаше, като току изкаран топъл мед, готов да бъде опитан. До нея, лисичето Лозанка, му се струваше, като препържен червен пипер, или блудкаво старо вино. Затова се беше усетил, че последно време се дразнеше от погледите на едва напъпилото девойче и гледаше все да избягва, да я среща.” Може би е дошло времето и аз да пратя да искат Милка!” – мислеше си той, ама нещо, вътре пак го жегна. Без да се усети, махна с ръка и си рече:
- Не, има време!Сигурен, трябва да съм в себе си.

***
Добри излезе навън и свърна към мястото, където го чакаше гражданинът. Марга не се виждаше никъде. По средата на пътя се спря. Очите му се плъзнаха покрай мъжа и се заковаха върху момичето. Неговото лице, отведнъж, посърна и слънчевите лъчи на спокойното веселие се отдръпнаха, като че ли засенчени от буреносен облак.Добри не се върна. Продължи към масата, но някак по-бавно стъпваха сега краката му.
- Добър ден! Търсели сте ме по работа мене? – обърна се той, директно към непознатия.
- Вие ли сте Добрин Върбанов, синът на Хаджи Върбан от Узунджова, съседна околия? – отвърна чиновникът.
- Аз съм. Книжа искате ли? – твърдо зазвучаха думите на Добри. Непознатият се загледа в него, подсмихна се под мустак, а после обърна взор към момичето, което досега стоеше мълчаливо, навело глава и прегърнало бохчата с багаж.
- А, нея знаете ли?
- Зная. – тихо, но още по твърдо отвърна Добри. – Това е щерката на чичо ми и тя Смиляна, както се викаше моята сестрица.
- Седни синко, седни! Не съм дошъл да се боря с тебе, а да ти дам едни книжа и да си изпълня дългът, що имам като държавник. – меко заговори, отново, чиновникът.
- Що имаш да казваш и прав ще го чуя! – още по- рязко зазвуча гласът на Добри.
Брадатият въздъхна тежко, погледна пак към момичето, което сега се бе свило и така навело глава, че почти не му се виждаше лицето.
- Детето, казва, че всичко било твое. То без туй и само ти си му останал най-близък, ама, и що е наследила, било чуждо, рече, твое било.
Добри трепна, обърна се и се загледа към детето. Като че ли стрелките на времето се запряха за миг,а после то запита:
- Къде е татко ти? А, майка ти и Тана?
От това, момичето още повече се сви на мястото си, сякаш с всяка дума, го шибаха през лицето.
- Господ ги прибра. – отвърна, вместо детето, чиновникът.- Повече от два месеца, ако не и три вече.
Никой не би познал сега, в този строг и твърд мъж, веселият и винаги спокоен Добри, който стоеше изправил гръб, опънал рамене и погледът му режеше като нож. На тъжната новина, която му съобщиха, той само отвърна:
- И какво сега?
Мъжът го гледаше, учуден от това, че у Добри не трепна нищо, пред новината за кончината на такива близки хора.
- Тя няма при кого да иде. Само ти си ѝ близък, ако я вземеш, иначе държавата трябва да се намеси и…
- Да се намесва тогава! – твърдо отвърна Добри, прекъсвайки го и се врътна, за да се махне далече от масата. Една ръка спря поривът му. Митко го гледаше строго, но с разбиране в погледа:
- Брате, не бързай! Помисли! Какво ще прави тя без тебе, като е сама?
За пръв път, откакто се познаваха Митко виждаше нещо така твърдо в Добри, така студено, като че ли никога не бе познавал той, момъка. Само че ръката на Митко, сякаш омекоти нещо в сърцето на младия мъж:
- Тя не ми пречи, но това що иде с нея, не го ща! – отвърна тихо той.
Митко погледна в очите на Добри и видя, това, що някога беше виждал и в своите – страхът витаеше там.Силен и гнусен, прокрадваше се той зад спуснатите кепенци на съзнанието, глождеше и караше сърцето да изстива, душата да се гърчи в спазми. Отведнъж разбра той какво става вътре в Добри, и като го прегърна през раменете, рече:
- Я ела встрани, да си продумаме с тебе нещо. – и преди да тръгнат се обърна към масата.- Изчакайте тук, ще се върнем. Кажете да ви донесат нещо да хапнете.

***
Марга тихо плачеше, седнала насред одаята в къщата на Митко. Нейното сърце пърхаше в болка и страх от несигурността и мислите за предателството. Леля Ленка люляше малката, а наблизо си играеше Кольо.
- Недей така чедо, недей! – казваше старата жена. - Иди, питай го!Не го съди още!
- Не мога! Това дете…негово е. Сега, какво ще правя аз? Къде ще ида? – Марга въздъхна тежко. – Където дете има, там и друга жена се намира!
И тя вдигна глава към старицата, и като на майка, заговори, умолително, и с тежка надежда в сърцето:
- В манастира, вземат ли лелю, трудни жени?
Леля Ленка спря да люлее малката. Усмихна се и без да се бави, отвърна:
- Я, ела чедо! Ела и тебе да те прегърна, че си ми щерка и ти, откакто тука се появи!- и като обгърна с другата си ръка раменете на Марга, залюля я заедно с детето и продължи:
- Ех, чедо! Къде си ми тръгнала ти, да мислиш неща, що не са за тебе? Ще те изрови и оттам той. Не го ли виждаш, че всичко за тебе и към тебе му гори?
А Марга още повече заплака.
Трудно е човек да изтрезнее от пивкото вино, що е изпил и продължил да пие с времето. Главата се върти, светът се люлее и се чудиш имаш ли, нямаш ли крака?! Къде е началото? Къде му е краят?

***
Какво говореха Добри и Митко, никой не разбра. Личеше си само, че единият, спокоен беше, другият кипеше. Ханджийското постепенно се опразваше, а вечерникът полъхна от планината, разнесе се по пътя прахоляка и захладя в есенната привечер.
Най-после двамата се приближиха към масата. Виждаше се, че Добри се беше успокоил малко, а Митко се усмихваше и спокойно му беше лицето. Момичето, така и не беше помръднало, през цялото това време, от мястото си. Не беше яло и от бобената чорба, която му беше донесла Стойка.
- Е? – попита чиновникът.
- Давай да я вършим тази работа, че да се свършва! – отвърна отсечено Добри.
- А тя?
- Не мога сам да реша! Имам си стопанка, на която думата не цепя на две! – отговори му пак Добри.
Митко се усмихна и кимна към Стойка. Тя го разбра и донесе стъклена бутилка пълна с ракия.
- Давай, докато се разбираме, да се почерпим по едно! –предложи той и се намести до гражданина.
За Добри остана мястото до момичето. Той тихо приседна, като на тръни, смръщил вежди. Не му беше още спокойно, нито весело. Оттърване нямаше от това пусто имане. Ма, какво щеше да прави и със Смиляна, се чудеше той. Коя жена така лесно приемаше, че ще се наложи да гледа седем - осемгодишно момиче. Сигурно, затова, се беше разсърдила толкова, че избяга. Знаеше той къде е. У Миткови в селото, до леля Ленка се беше приютила, ама сега, как щеше да я моли, не му побираше акъла. Детето тихо седеше до него. Най-после той се обърна, наведе се към нея и рече:
- Остави този вързоп. Изстинал е бобът. Ще ти стопли кака Стойка още една паница, че да се нахраниш. Не ям малки деца, само се сърдя, щото с тебе идва нещо, дето не го ща, откакто съм роден.
Детето най-после вдигна очи към него и тихо звънна гласчето му:
- Знам бате Добри! Знам.
Митко изпрати Стойка до селото, за да доведе Марга, а и да провери как са децата и леля Ленка. Когато тя влезе в къщата завари спокойна тишина. Децата бяха заспали, а Марга и леля Ленка седяха една до друга, като че ли си бяха опора една на друга. Марга скочи, като попарена, когато видя Стойка. Очакващо гледаха сега очите ѝ.
- Не те съдя, че се разсърди! И аз да бях, така щях да сторя. Ама го е страх да дойде до тука. Мисири се на масата и не знае, що да стори, че да те отсърди. – заговори ѝ засмяна Стойка,а после продължи, без да дочака отговор,- Ти знаеше ли, че е толкоз богат?
Младата жена бавно кимна:
- Казвал ми е, че нищо няма. На чичо си всичко оставил, щото само нещастие носело , да имаш толкова много на този свят.
- Да, ама сега пак му се пада, да си го прибере! И момичето и то влиза в сметката.
Лицето на Марга пожълтя, залиня, но смени се и оправи цветът му, когато Стойка продължи да говори:
- Смиляна се казва детето, като сестра му, която е починала. Братовчедка му е. Останалите загинали в някаква пропаст, като се връщали от някъде. Сега само той и е останал, ама не иска да я взима, заради тебе. Страх го е, че ще те загуби и затова нищо не ще, що е имал отпреди да те види.

***
Милка нямаше мира. Сърцето я стягаше, като слушаше, кой къде видял Стоян с китка да ходи у Лозанини, или пък на чешмата, помагал ѝ бил. Отвътре ѝ гореше всичкото, отщя ѝ се вече да намига на другите момци, да ги лъже по мегдана и кръшно да вие снагата си, пред чуждите погледи. Душеше я нещо, ядеше я отвътре. Не можеше така да се живее, лична мома беше тя, красавицата на селото, а някаква си, щеше преди нея да се задоми. Тази нямаше как да стане, си мислеше тя.
На трезва глава едно се мисли, ама опита ли веднъж човек от сладкото пенливо вино на омаята, няма мира, докато не пие до насита, та и отгоре да му прелее, пак лесно няма да спре, докато не стигне до края. Така беше и с Милка сега. Завря и младата кръв, завихриха се нейните чувства, заколкочиха мислите в моминската ѝ главица. Знаеше тя, как да нареди нещата.Ако една мома не можеше да подлъже момък, че да я иска, каква мома щеше да е, тогава, тя!
Вятърът тихо галеше, обагрилите се в чудна премяна дървета. Постилаше той на талази, черги от чудни горящи цветове, сякаш да покаже, колко му се иска да стигне небето и затанцува пак със слънцето. Лъжлива беше тази тишина, уж успокояваше сърцето, а всъщност, наедряваше в душата една тревожност, потиснатост и мрачност.
Времето беше дошло да се обере гроздето. Светеха в утринната мъгла чепките и примамваха сръчните пръсти, да ги обхванат и откъснат грозда от майчината прегръдка на лозата.Раздвижи се селото, затрептяха от звук дворовете и по пътищата се разляха живи твари.
Хубаво нещо е жътвата, ама в горещото, мудно и пълно с мараня лято, тежко е да се работи. Есента с нейните закачливи ухания, радващи и омагьосващи цветове, пълнеше харманите с уханни здрави плодове, и затова тялото по-бързо работеше, ръцете по чевръсто бараха, главите вряха в мисли и планове.
Из редовете с превити от плод лози се лейнаха песните от млади и звънливи гласове. Тук-там просветваше някоя глава с кърпа, друга с калпак или се чуваше детски смях.Всеки си имаше своите мисли, да му си тежат на главата, но младите и буйни сърца, трептяха в очакване да заиграят нежните женски ходила по чепките, че да текне първата пивка и дива шара и да се отпие чакана глътка.

Следва продължение...