автор: LIANIK

3. Омайно вино

Ех, колко е лудо и прекрасно по кожата ти да играят свободно слънчевите лъчи! Ей така, човек, да притвори клепачи с удоволствие и нежно да усети топлината на припкащите слънчеви пръсти по кожата си. Вдигайки ръка, засланяш чело и погледът ти се ширва в далечината – дълги редове с набити колове, зеленеят в призмата на далекогледа, чак до безкрая на хоризонта.
Миризмата на зеленината се присламчва и омагьосва сетивата, наситена от светлината на деня. И на човек му се иска да полети, да обходи наедно със блестящата слънчева светлина от край до край подредените в редове лози.
Красиво е есенното слънце.То още пече силно, да напомня за отминалото лято, но не гори кожата – гали я нежно и стопля със светлината си хорските души. Сърцата пък, още трептят, отнесени от огъня на чувствата, запламтели през летните вечери, от веселбата по хорищата, от прекрасно поникналите пролетни чувства на младата любов, от срещата на две очи и докосването на ръцете, а и сезонът на сборовете, едва беше започнал. Гроздето наливаше плод – едри големи зърна, тежаха по чепките и лъщяха, дъхави и прекрасни сред заслонилите ги листа.
Димята* красеше майчините лози едър,проблясващ под светлината и сочно подлъгваха зърната му. Редовете се нижеха и пленяваха с цветовете си. Независимо от сладкият си дъх и примамващите бисери, гроздето все още не беше готово, да бъде откъснато – сладостта му, едва сега се наливаше.
Още след първи петли каруците пъплеха из пътищата, лъкатушещи покрай реката и навлизащи, като артерии в масивите с гроздови корени. В този есенен ден, всеки стопанин искаше да провери готово ли е вече гроздето, че да ожъне берекета, урожаят му пълен ли е, има ли сладост в зърната, силна и жилава ли е чепката. Огледали очите на работливият човек, имането, спокойно вече му беше сърцето – има проявление трудът му, цялата пот и трепет на сърцето са вложени в тежките гроздови плодове. Като се обере, ще се смачкат зърната, ще се приберат грижливо в каци, ще се претака и чака ширата.Колко е дъхава и сладка тя, може да се разбере, само като се опита. И като ширата, и като младото вино, е първата любов в сърцата на людете. Ражда се неусетно сладостта ѝ, трепват чувствата в душите, сърцата са пленени, а очите търсят погледът на влюбеният.
Лозана вървеше край редовете и нежно пръстите ѝ галеха чепките, прекрасно напъпили и натежали – също като нейното сърце, и те трепваха под погледа, и нежното докосване на ръцете. Как стенеше сега моминската и душа, как само се вълнуваше нейната гръд, от това, че той е отсреща, само на няколко крачки през дерето. Ясен беше там, в редовете и той вървеше като нея и неговите длани повдигаха нежно плода, оглеждаха го, а после го връщаха пак на мястото му. Тя не знаеше кога се беше вмъкнала в нея тази нега, това очакване за зелените му очи, да я видят, да се хване той до нея на хорото, да се загледа по гиздавата и снага по седенките. Случи се неусетно. Завладяно и беше сърцето и сега не знаеше, какво да стори, как да не гледа в посоката, където крачеше момъкът. Сборът на селото идеше и сега всеки бързаше да се пооправи, по нивите имаше още работа, берекетът трябваше да се събере, да се накладат туршиите, да се почисти и подготви земята за зимния сън, да си отдъхнат сърцата, че има зимнина.Лозана въздъхна.Имаше толкова работа още да се върши, а и за събора трябваше да се подготвят, а сърцето и умът и само след Ясен шетаха.
Пролетта ли се роди това, Лятото ли – тя не знаеше!Но не можеше да се спре да мисли и трептеше хем опиянено сърцето ѝ, хем свито и тъжно и ставаше. Ясен беше по-голям, вече 20 лета минаваше, а тя още не се беше размомила. Всичките ѝ сукмани и стояха широки и неприлепващи по тялото и, нямаше още тялото и онази женствена заобленост, която разцъфваше и примамваше очите на момците и караше сърцата им да пърхат, като крилцата на пиленца. Той не я гледаше. Само веднъж Ясен се случи до нея да се хване на хорото. И другаде му беше умът,други очи търсеше той, не нейните. Това натъжаваше нейното сърце, караше го да се свива в тъга, да трепти натъжено.
Тя чу баща си да я вика. Трябваше да потеглят. На връщане към селото щяха да спрат в Ханджийското. Лозана тръгна към каруцата спряна на пътя, но краката ѝ искаха да вървят в друга посока, очите ѝ да гледат на другаде, да търсят нежността и трепета в едни лъскави зелени очи, които бяха пленили моминското сърце.

***
Ханджийското кипеше от живот. На пътя, пред самите порти на странноприемницата, имаше разпрегнати волове, магарета, коне, а каруците бяха наредени безредно встрани. Децата притичваха, като лястовички, гонейки се по пътя с разперени ръце, падаха в праха, изправяха се и отново политаха напред. Дворът беше пълен с глъч. Навили ръкави до лакти, само по ризи и елечета под топлия припек, мъжете гаврътваха по едно и хортуваха си, кога ще се бере гроздето. В тези нови, смутни времена, макар народът да се беше писал вече „отдъхнал”, селската отрудена душа, все трептеше и в надежда, и в тревога, да не се закъснее да се обере, това що ръцете са копали, рязали и връзвали. Пък и с тази новост, хиляди люде от други страни, да се стичат към тези земи, че да видят, как живее свободната вече рая, и да я научат, тези чужди хора, що е модерно и какво е ценното в непознатият свят, извън пределите на затвора в който са живели. Та българите, нямаха вяра на такива, които не можеха да им се сещат на думите, че няма нещо да повредят, да навредят на вложения труд и мъка, докато да се роди плод. Много приказваха, че се появили някакви търговци да търсят грозде за вино, което щяло в голяма фабрика да се точи. Някои се смееха невярващо, че може в такива големи количества да се прави без да се повреди нещо, други се питаха колко ли ще струва продажбата, ама и бързо им минаваше любопитството, като някой споменеше за приликата им с бирниците.
Някои от мъжкото съсловие държаха стъклени бутилки, пълни с пиво, което наскоро почнаха да возят от близкия град. „На мода” било да се пие и гражданите вече отдавна, на место само вино, ракия и шербет, само такова си поръчвали. Някакви чужденци, чехи го правели далече някъде в Шумен, но било от Русе дошло първоначално. В градовете се пиело от години, още преди Освобождението на българските земя, а в селата отскоро царят беше наредил да се кара и дава. По-старите и костеливи, като орехи в разбирането си за света мъже, не щяха за него да чуят, но младите, дето имаха луди глави, вече виждаха в него полъхът на нови по свободни дни.
Жените на групички, подвикваха от време на време след някое дете и строго следяха големите, вече за женене, да не кривнат нейде, извън зоркият майчин поглед и бащина опека.
Шепнеха си булките една на друга, коя мома за кой ще да е, и коя не става, да се вземе за снаха. Някои тихо подхвърляха коя млада булка избягала с избраника на друга, коя пък не искала този, за който първа се годила, а тръгнала за друг да се тъкми.
В това весело и отмарящо време, Бай Мильо бояджията и дъщеря му Лозана спряха каручката, отвън до портите. Вързаха само магарето на близкия храст, без да го разпрегнат и влезнаха в двора. Дружките на Лозанка се бяха скупчили близо една до друга, а до тях със зорко око следеше баба Найда. Стара и отрудена беше тази жена, ама всички от селото и викаха Найда Пъдарката, щото имаше цели седем дъщери, и нито една от тях не беше изпуснала, да се сгоди и зажени, без зоркият ѝ поглед да го одобри. Та другите „малета” ѝ имаха доверие, и затова, въобще не се свениха да оставят под наблюдение своите уж, твърде млади за женене, но нагиздени, като цветовете на милувката, момички. Момците от своя страна се подпираха по дуварите, които обхождаха двора на хана, уж, че не се интересуваха, ама все гледаха да са близо до сборището с повечко от младите щерки на шумните „малета”.
Когато бай Мильо и Лозана, влязоха през вратата женското сборище веднага ги забеляза.Та се затичаха булките да се молят, коя, колко прежда имала да се вапца, коя сукно, че щерката се заженила, и бай Мильо, отведнъж се намери, заобиколен от стари кокошки, които не спираха една през друга да кудкудякат, като че ли един петел за всички стига. Лозана към дружките си се приближи. Там беше и Милка, русокоса момичка, със пъстри, като на гълъбица очи и устенца, които веднага в погнуса се свиха, като забеляза приближаването на слабото девойче с лешникови очи и коса, като бакърена роса. Вечно изплъзващите се букли на Лозана от плитката, сега светеха и проблясваха медено под ко̀сите есенни лъчи на слънцето. Нейните очи бяха наситено кафяви, но сега тъмнееха срещу светлината, обрамчени от нежни, почти прозрачни мигли. Различна беше тя, ако и по лице да мязаше на баща си, то по косата и луничавата кожа беше се метнала изцяло на майка си. А, на хората, от едно време не им се нравеше леля Аглая, придошла от далечен католически край, вече венчана за Мильо. Едно време, младият още и зелен баща на Лозана заминал надалече да се учи на занаят и бояджия да става. Паднал му се чоп, при стар католик, да се обучава, а сърцето му, откраднато било от щерката на майстора Аглая или Ага, както я наричал, някога галено нейният баща. На хората в селото по-лесно им беше да и викат Глуша, или Глая, но Лозана винаги си ѝ викаше мама Ага. Та, недолюбвана беше майката, и Лозана, като имаше прилика с нея, също я бяха поставили в тази сметка, макар да беше една втора от целия сбор.
А, отношението на Милка, беше най-лошо. Още по-страшно беше това, че очите на Ясен, следяха и търсеха Милкините. А, онази от това се приповдигаше, обичаше тя на другите в очите да се оглежда и да хихика нежно, да разваля надежди, да ограбва сърцата, да тъпче човещината у другите. Милка беше по-голяма от Лозанка, и нежно се ваеше напъпилата за живот нейната снага, китно се приповдигаха моминските гърди, като узрели плодове. Всичко беше по мярка у Милка. Всичко и отиваше: и нацупените уста, и хитрите игриви очи, и нежният премрежен поглед, който хвърляше под тежките си клепки на някой, случайно избран за мига момък. Лозана покрай нея се чувстваше, като ненапъпила, а направо изсъхнала чепка, останала да стърчи по милост на клона. Нежното ѝ сърце кървеше, обагрено в тихата любов, която не натрапваше, но която бълбукаше в нея, и я караше да ожаднява за зелените очи,и за мъжкото лице на Ясен.
В тълпата, изведнъж се чу трясък, детски плач го последва след миг и един топъл мъжки глас прокънтя:
- Ех, Коле, не бързай, бе тате! То, чичо ти Добри, ще да изчака да му дадеш!
Малкият Кольо беше любимец на всички. Още от малък, той правеше смях на хората, мъчеше се да пее песнички, тананикаше си нещо с устенца, а като видеше татко си, ококорваше очи и се прилепяше към него. А за чичо си Добри, душа даваше. Двамата мъже бяха за него, като две здрави скали, винаги го заобикаляха и бяха готови да му се притекат на помощ, да го опазят и прегърнат ако се нарани.И сега, детето в мерака си да занесе само на чичо си Добри шишето, се бе спънало и паднало, а шишето се беше разбило и изляло върху земята. Но нищо му нямаше, и само малко си порева.После, като видя засмените очи на чичото, а и бащините му ръце го вдигнаха и прегърнаха, то се успокои на мига. Лозана се усмихна. Тези хора бяха прекрасни, беше слушала историята за това, как са се взели, а и Митко беше учител в селското училище. Всички деца го обичаха и ходеха с желание и ищах за занятия. Ханджийското се беше разраснало, повече сгради се бяха построили, а и Марга и Добри, и те бяха чужди, но тях ги приемаха, сякаш, защото и двамата бяха станали неделима част от хана. Сега, кака Стойка люлееше малката Ленка в едната ръка, а Марга разнасяше по масите, кой каквото иска. Само в тази странноприемница имаше мир, между мъжете и жените. Тука му беше границата на селото, където жените ходеха на помени и при родилки без мъжете си, но и кракът им не стъпваше у кръчмето. Само Ханджийското приютяваше всички, приласкаваше то с топлият прием, с добрите думи и усмихнатите лица.

***

Безкрайно чудо е човекът. Роден по Божията воля и оставен на Земята да съществува, както всичко останало, което беше проявление на невидимото и милостивото, от своето раждане, той се скита и сам избира съдбата си. Може би, в самотата си, Господ беше решил, че не иска други да са самотни като него и затова беше създал всичко по стада и видове. И хората са различни, и като народи, и като общности, и като родове, но за всеки има още една половина, с която да слее живота си, да обвърже сърцето си, да извиси душата си. На пустата земя, нямаше единичност, само чифтове и комплектност*. Но изборът си оставаше да виси там. Изборът – човек да остане сам, макар и в общото цяло, или да се прояви като част от него. Различия имаше във всичко, но истинността на пребъдното се криеше точно в това. Животът никога не оставяше нещата просто така – без да намеси живителната си, възкресяваща сила на вложената в него Божествена искра. Всички са Божи чеда, и във всички дреме адът. Само стремежът да се търси раят на чудесата навън, без да го виждаме в нас, където си е бил винаги, дремещ и оставен пред погледа, заслепява.
Сутрин, когато погледът е отнесен още от топлото покривало на сънливостта, Светът се разтваряше, прекрасен пред очите. Булото на съня, бавно се размиваше в реалността на живите цветове, обагрили сенките в неподозирани форми и очертания и всичките дребни детайли, като от картина, изпъкваха в своето желание, отново да бъдат познати и приети в топлото лоно на съзнанието. Миризмата на росна земя, до преди миг с покривало от тежка мъгла, сега се разнасяше с изпаренията от затоплящите слънчеви лъчи. Гърдите дишаха свободни и въздухът вибрираше чист и искрящ от есенните мъгли. Пусто беше по пътя. Само една кола, бавно креташе, трополейки с колелата си по сбитият коларски път.
Гроздоберът скоро щеше да започне. Веднага след сбора пътищата водещи към лозята щяха да се изпълнят с шум и врява, сякаш пренесени, направо от селския празник на полето. Стоян се усмихваше. Той тихо си тананикаше, отпуснал ръце, опрял крак и свободно оставил да виси поводът. Беше излязъл по тъмно, за да нагледа гроздето. Два дни нямаше да му остане време за ходене по полето, затова беше решил да го стори днес. Сега на душата му беше леко. Годината се беше случила хубава и лозите се изгърбваха вече от тежестта на салкъмите с налели зърна.
„Какъв берекет!” – дивеше се Стоян. - „За чудо и приказ ще са и виното, и ракията!”
Но пък за друго беше още по радостен. Имаше си той нещо на ум. От година го мислеше, подготвяше, правеше всичко, че да не се развали работата. Но онзи ден, когато селото се беше изсипало в Ханджийското, нещата придобиха друг вид. Просветна му най-накрая от къде да я започне работата, че да се наредят нещата, хем за него, хем за девойчето. Идеше му да потърка ръце, като стар лихвар, хванал здраво балама за пазвата, където си е скрил парици за цяла година. В къщи щеше да има гости, защото цялата му рода отблизо и далеч се беше изсипала, но беше решил по обед на сбора да се появи на софрата у бай Мильо. Новият кат му беше приготвен и готов да се нагизди. За чудо и приказ щеше да е, а и хора по пътя колкото щеш, и сплетници щеше да има. Време му беше да си вземе булка, и си беше избрал точната, дето му е по мярка. Е, може би щеше да се поизпоти, докато кандиса тя да го вземе, ама сама щеше да изприпка при него, когато замисленото стигнеше до края. Кобилка си му беше тя, припкаща и чакаща някой да я опитоми, и да и сложи оглавника с нежна, но твърда ръка.
И сега Стоян се усмихваше, унесен в мечтите си, а сърцето му извираше в песента, която редяха устните му. Прекрасно е да знае човек, как трепти в копнеж мъжката душа, понесла се по пухкавите небеса на любовният трепет. Знаеше или не знаеше момата за точните чувства на момъка срещу себе си, тя все пак някак усещаше погледа, горящ я, изпиващ я, каращ я да тръпне в някакво очакване. И при Стоян беше така. Очите му гледаха с такава жар избраницата на сърцето му, че ако беше огън, да я бе изпепелил хиляди пъти досега.Макар и млад с буйна кипяща кръв във вените си, като пенливо вино, течащо от канелката на бъчвата, направо в каната, Стоян не беше будала. Знаеше той, че подходи ли се директно, загубен беше. Тука трябваше майсторлък, като при виното, нежно да се преточва, да се гали и опитва, да му държиш температурата в точно определено ниво, без да се бърза и разлива. Дядото на Стоян беше майстор на виното, а внукът му, освен, че беше попил занаята от дядо си, знаеше как да го прилага и в живота.
Казват, че във всяко село по тази земя си има един прост льохман да краси хорището.И то такъв, дето ходи все по седенки, хваща се всеки път до различни моми на хорото и сплетниците не могат да му схванат, тази ли ще е, или онази, дето за него ще се глави. А, Стоян Митрев, беше льохманът на това село. Баба Найда Пъдарката, като му видеше още очите и отдалече се провикваше:
- Тюх, рогатият да те вземе тебе! Какво си се запъчил насреща?! Да се махаш, че да не те докопа тояжката ми!
А, Стоян се смееше с пълно гърло и не спираше да се пробва да мине през старицата, че да стигне сборището от девойки. Лееше се смехът му, весел и гиздав, като момите на куйрука, които винаги бяха най-чевръсти и кършеха снаги. Майка му, много му се ядосваше, че е такъв и хората думат за него, че парясник ще стане и никоя няма да го вземе. Стоян само я тупаше по ръката и нежно казваше:
- Не се тревожи мале, за всичко време си трябва.
Хитър беше Стоян, умен беше. И веселяк си падаше, шегобиецът на селото беше. В устата му все неща, които на другите няма и да им дойдат в ума. Пък той, все такива, не в пътя ги редеше. И сърцето му, и то, шеговито живееше, макар и да трептеше само за едни момински очи.

Каквото беше решил Стоян, това и стана. Селото като кошер бучеше, препълнени бяха улиците, дворовете светеха в радостта от събраните на едно място роднини. Притичваха деца, една на друга булките излизаха на пътя, или през дуварите си викаха:
- Бре, ма твоето опече ли се вече, аз още бобът не съм довършила!
- А, ти що си сторила, че да посрещнеш вашите?
- Агнето турихме в пещта!
- Омеси ли хлябът?
- Не съм го турила да се пече.
- Я, моят вече го изкарах от пещта,че да изпръхне.
Цветна картина от звуци и палитра от нагиздени хора беше сборът на селото.Търговците се събираха на хорището.В къщите се печаха погачи, бобът се задушаваше с масчица, въртяха се шишовете на огъня, капеше лигдата, танцувайки върху огъня. А за децата, най-весело беше, защото винаги имаше захарни петлета.Тичаха волно те, освободени от ежедневните си задачи и полетът на сърцата им беше най-хубавата награда. На сбор, портите на всички домове бяха разтворени широко, за да не подмине някой гост, който е решил да уважи стопанина. По обед на наредените софри вече се тълпяха гостите, но по пътищата все още имаше много хора.
Вчесал се настрани и се запасал с нова премяна през портата на бай Мильо Бояджията влезе Стоян. Традицията беше такава, че дойде ли ти сам, момък на крака по сбора, значи, ще да иска момата, дето в къщата си скрил. И ако, преди това, не са идвали сватовници, да я искат, значи момата вече е дала съгласието си за годявката, без да пита баща си. И сега стана така. Когато видя бай Мильо, кой е влязъл в двора му, стана от мястото си и се провикна:
- Лозанке, я ела, ма!Чини ми се, че тебе търсят!
Лозана се показа от къщата, където до преди малко беше приспивала малкото чедо на братовчедка си. Очите и се спряха на Стоян, който стоеше срещу ѝ, усмихваше ѝ се, нагизден и напет, като шарено петле. Тя пребледня. Подкосиха ѝ се отведнъж краката. „Боже, не може…Объркал се е той!” – премина мисълта, като отровна стрела, през нея. Бай Мильо знаеше, каква е традицията и като всички мъже, и той трябваше да я спазва. А днес, щом Стоян Митрев бе оставил гостите си и беше влязъл в домът му, значи щеше да му става зет. Затова той, тежко вдигна шишето и сипа чаша с ракия,а после се провикна:
- Ми, добре си ми дошъл, зетко! Да си ми сладък и пиперлив, като тази ракия, и дъхава да ти е нашата мома!
„ Ах, сега, каква стана тя?!” – люшна се като попарен цвят душата на Лозана,- „Край с мене!Умрях!”
Стоян невъзмутимо се приближи към масата и взе чашата с ракия от бъдещият си тъст.Той отпи бавно, без да изпуска от поглед очите на Лозана, които сега го гледаха така, като че ли наистина самият Дявол се беше появил и щеше да я взима.А Лозаниното сърце, черен воал го покри, сбръчка се и се сви, като изсъхнало зрънце.Тя погледна към майка си. Леля Аглая, стоеше сега до печеното агне, което тъкмо беше почнала да разпределя по чиниите, когато в двора беше пристъпил нечаканият гост. Гледаше я строго, смръщила вежди и ако не бяха гостите, щеше да хвърчат коси. Хубаво щеше да я оскубе майка ѝ. Лозана потрепери от студа, дето сега пролази по нейното тяло.
- Така ли съм те учила? – щеше да крещи мама Ага.- Ти несретница ли си, каква си, че не думаш да си пратим сватовници и всичко тихо да минува!

Подпали се селото и от четирите му края, като огнена стихия се разнесе мълвата. Още не прекрачил прага, Стоян и вече от уста на уста, през дувар в дувар, стигна новината и до неговия дом. Лицето на майка му, като на смъртница пребледня. Затрепереха ѝ ръцете, а в душата и засвистяха думи: „Къде те родих такъв бе, непрокопсаник, неден?! Господ ме наказа с тебе!Така да черниш, ти! Само си ела, че ще ти кажа, отде се държи дилафа!”
Понякога любовта стъпва леко и се вмъква в свободното сърце, понякога тя идва като пламък и се разгаря и гори. А, когато всичко на пепел се превръща, замита се нейде, че вятъра да го издуха и освободи място за нова глътка. Омайна е нейната сила и непонятна е. Пенлива и ярка идва радостта от това да грее в чувство душата. И тялото, само се поддава на повика, на опиянението от трепета. Всичко ври, кипи, избуява и докато не узрее и даде сладък сок, не се пипа, само се подхранва.

***
Лозана цялата трепереше. Люшкаше се нейното тяло в някаква треска, като че ли се бе разболяла. Стягаше я сърцето, стискаха я гърдите, гърчеха се. Искаше да крещи, да поеме въздух и да извиси глас: „Не го ща! Не го ща! Нищо не съм сторила, нищичко лошо, освен, че съм се родила! Да го заслужа това? Това…зло! И така, мъка ми беше!” Но мълчеше моминската уста, душеше гърлото, очите смъдяха, но само влажни изглеждаха, не се пускаше да излезе това, що вътре плачеше и скърбеше. Безгласно, Лозана пренесе на годеника си да му сложи да хапне. Гостенин беше, а и скоро от семейството щеше да е.Срам я ядеше,отвътре изпиваше нейната сила, и чудеше се девойката, как без вина, виновна беше станала.
Стоян вдигаше чашата, усмихваше се на бай Мильо, отвръщаше на въпросите, колко гости има у тях, всички ли са добре. Личеше си,че Бояджията нарочно избягваше да пита, кога беше станала тази работа между щерка му и момъка. Хубав и умен човек беше бай Мильо и хората го обичаха, но и в него имаше хрисима страна, той избягваше да пита за това, що хората не бързаха да му кажат. Всичко с времето си, както казваше народът, та и той сега не бързаше да се впуска в сложността на едни омайни чувства.
Весело му беше на Стоян в душата, ама и малко тъжно му беше на сърцето. Може и веселяк да беше, да се шегуваше и заиграваше, но беше добряк по природа.Той лошо не правеше, даже без него нямаше да има кой да развеселява старите баби, и да ококорва на децата очичките от смешките дето разправяше. „Потърпи малко Лозанке и сама ще видиш,че всичко ще се нареди!” – говореше той мислено на момата, а очите му засмени я следяха, сякаш търсеха начин да ѝ сподели това, що му е сега на душата.
Разля се виното по чашите, а весело сигурно му беше на Господ, да гледа от високо какво и как правеха хората. И сигурно си мърмореше, като стар баща под носа си: „ Ех, чада мои, всичко съм ви дал, на всичко научил и още…Ама не използвате това, що даром сте получили, търсите още, а то пред очите ви, ще ги избоде и пак няма да разберете!”

Имаше още едно моминско сърце, което изпосталя отведнъж, ударено от мълвата за бързият и неочакван годеж. Залюля се още една млада снага, кръшна и нацъфтяла, ама не толкова от мъка, а от яд, от една такава, че да ти закиселее, като дивата чепка грозде, неузряла още под сянката, а мислела, че слънцето я пече. Едни очи потъмняха, възмутено, едно сърце затрептя и заблъска се, като луда и пенлива река. „ Тя! За Стоян?! И онзи, отишъл у тях, направо да си я взима!” – бълбукаха чувствата в душата на Милка.- „Тази, бакърената ли избра, бе Стояне? Да не ослепя или магия ти сториха?” Милка се ядосваше не на шега. Отщя ѝ се и веселбата, и гостите. „ Ще види тя! Развяваш си полите, а! Тъканите ризи ще си показваш! Пък ми се правиш на вода не напита! И аз, има какво да покажа, само почакай да дойде гроздоберът!”
Имаха си людете, какво да сплитат и разплитат, докато дойде времето да се приберат гроздовете на дъхавия плод. Устите не млъкваха, дори, когато не знаеха много, а оплитаха въжета, и черги тъчаха, сякаш не откъслечни думи, а с очите и ушите си всичко бяха видели и чули. Едни казваха: „Да им е честито!”, други: „Намирисва нещо тази работа! „. На всички обаче им беше весело, че селския льохман най-после беше попаднал в мрежата, и то уловен, не от кой да е, а от щерката на Бояджията.
Вреше и кипеше и в Ханджийското. Сборът беше напълнил до пръсване и масите, и помещенията за спане. Тичаха Марга и Стойка сред хората да разнасят вино, ракия и храна. Къде Добри, къде Митко наглеждаха децата, а като трябваше и помагаха на жените. Леля Ленка и тя взимаше участие, требеше бобът, миеше, а като не можеше нещо да върши, взимаше Кольо и Ленка и ги водеше по селото, че да се заиграят и да не пречат на майка си и баща си. Много гости имаха Митко и Стойка. Добри и Марга, откакто се бяха венчали, бяха като сенки на двамата по-големи. Чудно приятелство се беше завило, повече от сестри и братя се бяха сплотили четиримата. Няколко пъти Митко се опитваше да предложи на Добри, да станат съдружници, но онзи само се усмихваше и отвръщаше:
- На нас с Маргето, всичко си ни стига. Имаме си хлябец и подслон ни даде, да си построим. Това ни е достатъчно. По една душа вече носим брате, щото сърцата ни са едно! Освен здраве и дълъг живот, друго не ни трябва!
Митко само клатеше глава и потупваше по рамото Добри. С години бе ходил по света, бродил бе Митко, но още се чудеше на такива, като Добри, силни, млади, ама с една такава мъдрост в думите, а и с усмивка на уста ще ти вземат душата, без да се усетиш. Опасни бяха такива хора, ако използваха дарбата си за лошо, само че Добри друг беше. Слабата и бледа Марга се беше превърнала в кръшна млада жена, под нежния и засмян поглед на мъжа си. Одухотворено беше лицето ѝ, нежни и плавни движенията, защото зад гърба ѝ стоеше един силен и благороден човек, който неусетно беше откраднал нейното сърце, беше го скътал в своето и го топлеше.
Сега припкаше младата жена из масите, работеше от душа, защото все и се струваше, че няма как да изплати добрината на Митко и Стойка, че сега беше жива, нахранена и подслонена, а и Господ и даде дар, що не знаеше как е заслужила.
На една току освободила се маса, тъкмо се беше настанил един облечен в градски костюм мъж. Виждаше се, че носеше бомбе, като на чиновниците от управата. До него седна малко момиче. То стискаше вързоп и се оглеждаше уплашено наоколо, като че ли всеки момент, щеше да се случи нещо лошо. Марга забеляза първо детето, облечено в поизмачкана носия. Спря се до масата и нежно с напевен глас попита:
- Добра среща господине! Какво да донеса за Вас и за малката?
Строгите очи на брадатия мъж я изгледаха, после той бръкна в джоба си, извади някакви листове, намести монокъл и официално отсече:
- Тука да се подвизава човек с името Добрин Върбаков?
Трепна Марга, лицето и се изопна. Знаеше тя кое име носеше, като го вписваха в книжата, когато се венчаха с Добри.
- Тука е. – тихо отговори тя и продължи,- Отзад е, зад хана.Да го извикам ли?
Не и се искаше да задава този въпрос, но човек понякога правеше точно нещата,които не искаше. Затова и тя сега, несигурна в това, какво ще се случи, направи това, което трябваше.
- Викни го, викни! Че ето това момиче си е негово, пък и трябва за други дела да се разберем.
Като в транс се запъти Марга към мястото, където сега Добри пълнеше още ракия.” Това си момиче е негово. „ – кънтеше в ушите ѝ. „ Негово? – мислеше си тя. – Нима сватбата им беше лъжа? Беше ли способен той на това?” Колко е трудно да опознае човек другият, ако преди това не знае нито родът му, нито характера. А, и дори, добре да живее и в спогодба, все нещо може да се обърка и да излезе, че за един е било живот, за друг лицемерие и лъжа.
- Търсят те. – тихо каза тя на гърба на Добри. Той спря за момент да пълни шишетата, извърна глава и я погледна. Марга отмести поглед, завъртя се и преди отново да изчезне, само допълни:
- Чакат те на масата под навеса, крайната до кладенеца.
Какво да направи един мъж, когато не му е ясно, защо изведнъж милата му и развеселена от него жена, изведнъж го отсече така. Добри остави шишетата настрана. Избърса се с една кърпа и бавно последва изчезналата Марга.Че проблем имаше, беше усетил още с това, че тя на гърба му говореше и не щеше да го гледа в очите.Той не беше от хората, които се ядосваха лесно, винаги беше усмихнат,веселяк и подхождаше към проблема от смешната му страна. Само, че сега усещаше, че нещо страшно беше разсърдило Марга.

Следва продължение...